Сага за Форсайтови

Утрото в деня на състезанията настъпи ясно и светло; беше последният септемврийски ден и Дарти, пристигнал предната вечер в Нюмаркет, се облече в безукорен кариран костюм и застана на едно възвишение да наблюдава как неговата кобилка ще победи. Ако излезе първа, ще има чисти три хиляди в джоба — съвсем скромна награда за толкова трезвеност и търпение през тези изпълнени с надежда седмици, докато я подготвяха за състезанията. Но не можеше да заложи повече. Дали не трябваше да заложи осем към едно, вероятност, до която тя бе стигнала? Това беше единствената му мисъл, докато чучулигите пееха в небето, тревистите хълмове ухаеха, а красивата кобилка тръскаше глава и минаваше край него, лъскава като коприна. Какво пък? Ако загуби, няма да плаща той; ако направи ново залагане, ще намали печалбата си на хиляда и петстотин лири — съвсем недостатъчна сума за завладяване на една танцьорка. Но присъщата на всеки Дарти хазартна страст не му даваше покой. Той се бърна към Джордж и каза:

— Чудесна е. И непременно ще спечели. Ще обера всичките пари.

Джордж, заложил до последния си пенс (дори малко повече) и разчитащ да спечели при всички обстоятелства, се усмихна от висотата на внушителната си фигура и каза само:

— Така ли, глупчо!

Защото след тежката школовка, свършила заедно с парите на страшно недоволния Роджър, форсайтовската кръв започваше да затвърдява чувството му на собственик.

В живота на хората има мигове на разочарование, пред които един чувствителен актьор се стъписва. Достатъчно е да кажем, че чудесната кобилка пропадна. Маншетеното копче изостана. И ризата на Дарти изгоря.

Когато човек с темперамента на Монтегю Дарти се е самообуздавал месеци подред от благочестиви подбуди, останали невъзнаградени, той не умира с проклятие към бога, а проклина бога и живее за нещастие на семейството си.

Храбра, макар и малко прекалено суетна за жена, понасяла постъпките му в продължение на двайсет и една години, Уинифред никога не бе допускала, че той може да стигне дотук. И тя, като толкова други съпруги, мислеше, че е преживяла най-лошото; но не подозираше какъв ще стане Дарти на четиридесет и пет години, когато и той, като много други мъже, си каза: „Сега или никога!“. Като отвори на втори октомври кутийката със скъпоценностите си, за да я провери, тя откри с ужас, че бе изчезнал венецът и гордостта на нейната женска суета — бисерната огърлица, която Монтегю й подари през 85-а година при раждането на Бенедикт, а Джеймс бе принуден да заплати през 87-а година, за да предотврати скандала. Запита веднага съпруга си. Но той не се трогна. Щели да я намерят! Едва когато му каза рязко: „Добре, Монти, ще отида да съобщя лично в Скотланд ярд!“ — се съгласи да се заеме сам с тази работа. Уви! Едно напиване може да осуети и най-твърдото и решително намерение за добро дело! Вечерта Дарти се върна в къщи, без да иска и да знае за нещо или да е в състояние да пази тайна. При друг такъв случай Уинифред би се задоволила просто да го остави да се наспи; но мъчителната тревога за съдбата на бисерите й я накара да го дочака. Той извади от джоба си малък револвер, хвана се за масата и заяви, че няма да я закача, ако не вдига врява; но на самия него вече му е дотегнало да живее. Застанала от другата страна на масата, Уинифред отвърна:

— Престани с тия палячовщини, Монти! Ходи ли в Скотланд ярд?

Той допря револвера до гърдите си и натисна няколко пъти спусъка. Револверът не беше зареден. Дарти го захвърли с проклятие на пода, измърмори: „Жаради децата!“ и се строполи в едно кресло.

Уинифред прибра оръжието и даде на съпруга си чаша газирана вода. Това питие оказа магическо въздействие върху Дарти. Животът го съсипал, самата Уинифред не го „ражбирала“. Защо да няма право да вземе бисерите, които й бе подарил? Дал ги на испанското девойче! Ако Уинифред започне да мърмори… ще й пре… реже гърлото. Голяма работа! (Това беше навярно първото изричане на този знаменит израз… защото тъмен е произходът на най-класическите фрази!)

Усвоила в тежка школа изкуството да се владее, Уинифред го погледна и запита:

— Испанско девойче ли? Имаш предвид танцьорката от „Пандемониум“? Тогава си крадец и подлец.

Това беше последният удар върху болезнено претовареното му съзнание; Дарти скочи от креслото, сграбчи ръката на жена си, припомни си своите момчешки подвизи и я изви. Уинифред изтърпя болката със сълзи на очи, но не ахна. Изчака го да се умори, за да издърпа ръката си; после застана отново от другата страна на масата и каза през зъби:

— Ти си невъзможен, Монти! (И този израз е бил употребен сигурно за първи път — така, под натиска на обстоятелствата, се е създавал английския език!)

Остави Дарти с пяна по черните мустаци, качи се в спалнята си, заключи вратата, натопи в гореща вода ръцете си и не мигна цяла нощ; мислеше как бисерите й красят друга шия и си представяше вниманието, с което съпругът й е бил, по всяка вероятност, възнаграден за тях.