Сага за Форсайтови

Когато Уинифред слезе и разбра, че го няма, първото й чувство беше глух гняв, че се е изплъзнал от упреците, които грижливо бе обмислила през безсънната нощ. Сигурно е заминал за Нюмаркет или Брайтън110 с оная жена. Отвратително! Принудена да мълчи пред Имоджин и прислугата, убедена, че нервите на баща й не ще могат да понесат подобна вест, тя не се сдържа и отиде следобед у Тимоти, за да разкаже съвсем доверително на лелите Джули и Естер историята с бисерите. Едва на другата сутрин забеляза изчезването на снимката. Какво значеше това? След като разгледа всичко, което бе оставил, тя се увери, че той завинаги си е отишъл. И когато това убеждение окончателно се затвърди, тя застана насред тоалетната му стая, дето бе разтворила всички шкафове и чекмеджета, за да се опита да изясни своите чувства. Съвсем не беше лесно! Макар и „невъзможен“, Монти все пак беше нейна собственост и, въпреки старанията си, не можеше да не се чувства обедняла. Да остане вдовица, а в същото време да не е вдовица, още на четиридесет и две години, с четири деца, значеше да стане прицел на хорските приказки и съчувствия! Да се хвърли в обятията на някаква испанска уличница! Спомени, чувства, които смяташе отдавна за мъртви, възкръснаха в нея, мъчителни, злобни, упорити. Затвори машинално всички чекмеджета, отиде в стаята си и зарови лице във възглавницата. Не заплака. Каква полза? Когато стана и отиде да обядва, почувства, че само едно още може да я утеши — да повика Вал вкъщи, Вал — най-големият й син — щеше да постъпи идущия месец в Оксфорд, с издръжка от Джеймс, и сега беше с домашния си учител в Литълхемтън, дето се подготвяше в галоп — като сам би казал с езика на баща си — за приемните изпити. Уинифред му телеграфира да се върне.

— Трябва да се погрижа за облеклото му — обясни тя на Имоджин. — Не мога да го пусна как да е в Оксфорд. Там момчетата са много придирчиви.

— Вал има купища дрехи! — отвърна Имоджин.

— Зная, но трябва да се попрегледат. Дано се върне!

— Ще долети като стрела, мамо. Само че ще пропадне може би на изпита.

— Какво да сторя? — каза Уинифред. — Необходимо ми е да се върне.

Имоджин погледна с наивна проницателност майка си, но замълча. Баща й пак, разбира се! Вал долетя „като стрела“ в шест часа.

Представете си мелез от нехранимайко и Форсайт и ще имате понятие за Публий Валери Дарти. Младеж с такова име едва ли би могъл да стане нещо друго. Когато го роди, пламнала от възторг и желание за оригиналност, Уинифред реши, че трябва да избере на децата си имена, каквито другите не са имали. (Слава Богу, казваше си тя, че не бе нарекла Имоджин Тисбея111!) Но името на Вал бе избрано от вечния шегобиец Джордж Форсайт. Случи се Дарти да вечеря с него една седмица след раждането на сина и наследника си и да му спомене за високите замисли на Уинифред.

— Кръстете го Катон112 — каза Джордж. — Ще бъде страшно оригинално!

Той току-що бе спечелил десет хиляди лири от кон със същото име.

— Катон ли? — отвърна Дарти… Бяха „попрехвърлили“ вече, както се казваше в ония дни. — Та то не е християнско име!

— Моля — извика той на сервитьора в костюм от осемнайсетия век, — донесете ми от библиотеката Британската енциклопедия буква К.

Сервитьорът я донесе.

— Ето! — посочи Джордж с пурата си. — Катон, Публий Валерий; син на Виргилий от Лидия. Това ще изберете; Публий Валерий. Съвсем християнско име.

Дарти се прибра у дома и уведоми Уинифред. Тя беше във възторг. Името беше наистина „шик“. И бебето стана Публий Валерий, макар по-късно да се разбра, че са сбъркали — този Катон бил друг, по-незначителен. Но в 1890 година, когато малкия Публий беше десетгодишен, думата „шик“ не беше вече на мода; на мода беше сега скромността и Уинифред започна да изпитва колебания. Те бяха затвърдени от самия Публий, който още след първия срок в училище се разплака, че животът му дотегнал… защото децата го наричали Пуби. Уинифред беше решителна жена, премести го веднага в друго училище и го преименува на Вал, а Публий отпадна дори като инициал.

На деветнайсет години той беше подвижен, луничав младеж с голяма уста, светли очи с дълги тъмни ресници, очарователна усмивка, със значителни познания по всичко, което не биваше да знае, и никаква опитност в онова, което трябваше да знае. Малко момчета бяха така често пред прага на изключването, като този мил немирник. След като целуна майка си и ощипа Имоджин, той изтича горе през три стъпала наведнъж и слезе през четири, облечен за вечеря. Ужасно съжаляваше, но частният му учител, който също се върнал, го поканил на вечеря в „Оксфорд и Кеймбридж“113; неудобно беше да му откаже — старецът ще се обиди. Уинифред го пусна със съжаление и гордост. Искаше й се да остане при нея, но в същото време й беше приятно, че възпитателят му го обича. На излизане Вал намигна на Имоджин и каза:

— Слушай, мамо, дали ще може да ми сварят две яйца от бекас? Видях ги при готвачката. Екстра работа за след вечеря! И — и… виж какво, мамо… имаш ли пари?… Трябваше да взема на заем пет лири от стария Сноби.