Сага за Форсайтови

Уинифред го погледна с нежна проницателност и каза:

— Много пилееш, мили. Освен това няма защо да плащаш тази вечер — нали си негов гост!

Колко прекрасен и строен беше той в бялата жилетка и тъмни ресници!

— Да, мамо, но може да отидем и на театър, а редно е билетите да платя аз; нали знаеш, че той е винаги притеснен!

Уинифред извади банкнота от пет лири:

— Парите наистина трябва да му върнеш, но няма защо да плащаш и билетите.

— И да трябва, не мога да го сторя — каза той. — Лека нощ, маме.

Излезе с вдигната глава и накривена шапка, вдъхвайки жадно въздуха на Пикадили — като пуснато на свобода пале. Чудесно! След оная плесенясала скучна дупка!

Намери „възпитателя“ си, само че не в „Оксфорд и Кеймбридж“, а в клуба „Гоут“. Този „възпитател“ беше красив младеж, една година по-възрастен от него, с прекрасни кафяви очи и гладка кафява коса, с малка уста и овално лице, вял, безупречен, много сдържан, един от ония младежи, които установяват без никакво усилие влиянието си над своите връстници. Едва не бе изхвръкнал от училището си една година преди постъпването на Вал, прекарал бе тази година в Оксфорд, и в очите на Вал беше просто окръжен с ореол. Казваше се Кръм и пилееше повече от веки друг. Това изглеждаше да е единствената му цел в живота — нещо странно за Вал, у когото Форсайтът се пробуждаше от време на време и се питаше какво е получил срещу толкова пари.

Навечеряха се спокойно, стилно и с вкус; излязоха от клуба с пура в уста и две изпити бутилки, за да отидат в партера на Либърти. Удоволствието да слуша весели песни и да гледа хубави крачета се помрачаваше и прекъсваше за Вал от натрапчивите опасения, че никога не ще достигне спокойната елегантност на Кръм. У него се събуди стремеж към съвършенство, а с такъв идеал човек никога не се чувства добре. Той страдаше, че устата му е много голяма, че жилетката не добре скроена, че панталоните му без ширити, а светлолилавите ръкавици — без черен тигел отгоре. Освен това се смееше прекалено много — Кръм никога не се смееше: само се усмихваше, вдигнал леко хубавите си тъмни вежди, извити като дъга над притворените клепачи. Не, никога не ще може да се сравнява с Кръм! Но спектакълът беше екстра, а Синтия Дарк — ужасно хубава! В антрактите Кръм го удостои с подробности от частния живот на Синтия и Вал узна със страхопочитание, че — стига да пожелае! — Кръм може да отиде и зад кулисите. Ужасно му се искаше да каже: „Слушай, вземи и мене!“ — но не смееше, защото се смяташе недостоен; и се чувстваше много нещастен през последните две действия. На излизане Кръм каза:

— Да отидем в Пандемониум: остава още половин час, докато затворят.

Взеха файтон, за да изминат стотина ярда, купиха евтини билети — по седем шилинга и шест пенса, — защото нямаха намерение да сядат, и влязоха в залата. В тия дреболии, в това пълно пренебрежение към парите се проявяваше очарователната изтънченост на Кръм. Балетът скоро щеше да отпътува, това беше последната му вечер, и в салона беше невъзможно да се разминеш. Мъже и жени се тълпяха в три редици покрай парапета. Вихрушката и блясъкът на сцената, полумракът в залата, смесицата от тютюнев дим и дамски парфюми, странната съблазън и похот, свойствени на подобни заведения, започнаха да освобождават Вал от мечтите за съвършенство. Той загледа възхитено една млада жена, видя, че не е млада, и отвърна глава. Бледа сянка на Синтия Дарк! Ръката на младата жена докосна случайно неговата. Лъхна го мирис на мускус и резеда. Вал погледна с крайчеца на окото си. Може пък да е наистина млада! Тя го настъпи и се извини. Той каза:

— Моля ви се! Хубав балет, нали?

— О, дотегна ми вече; а на вас?

Младият Вал се усмихна със своята широка, очарователна усмивка. Но по-далеко не отиде — не се чувстваше достатъчно привлечен. Форсайтовият му нрав искаше нещо по-убедително. А балетът кръжеше и се развихряше по сцената като калейдоскоп в снежнобяло, яркорозово, изумруденозелено, виолетово и замръзна изведнъж в неподвижна, блестяща пирамида. Взрив от ръкопляскания, и край! Кафява завеса закри сцената. Полукръгът от мъже и жени пред парапета се разпръсна, ръката на младата жена притисна неговата. Малко по-далече се забелязваше оживление около някакъв човек с червен карамфил в бутониерата; Вал пак хвърли поглед към младата жена, загледана наоколо. Трима души приближаваха с несигурна походка, хванати под ръка. В средата се клатушкаше господинът с червения карамфил, с бяла жилетка и тъмни мустаци. Чу се равният, спокоен глас на Кръм:

— Погледни оня простак! Здравата се е натряскал!

Вал се обърна. „Простакът“ бе освободил ръката си и сочеше право към тях. Все така равен, гласът на Кръм продължи:

— Изглежда, че те познава!

После се обади „простакът“:

— Погледнете, приятели! Оня млад разбойник е мой син!