От всички квартали в странната, опасна амалгама, наречена Лондон, Сохо навярно най-малко подхожда за Форсайтовия дух. „Soho116
! Обезумели приятелю!“ — би казал Джордж, ако бе видял братовчед си да отива нататък. Нечист, изпълнен с гърци, мюсюлмани, кокетки, италианци, домати, гостилници, латерни, пъстри дрехи, чудновата имена, с хора, които зяпат по прозорците на горните етажи, Сохо е съвършено чужд на британския държавен организъм. Но и той има собственически инстинкти и известно владелческо благоденствие, при което наемите тук се покачват, когато в другите квартали спадат. Познанството на Соумс със Сохо се ограничаваше дълги години само със западната му крепост — Уордър Стрийт. Много сделки бе сключвал там. През седемте години след смъртта на Босини и бягството на Айрин той бе купувал оттук съкровища, дори когато нямаше къде да ги сложи; защото, щом се убеди, че жена му го е напуснала окончателно, той нареди да сложат на Монпелие Скуеър обява:И само след една неделя то бе продадено — това удобно жилище, в чиито съвършен покой един мъж и една жена бяха разбили своя живот и своите сърца.
В една мъглива януарска утрин, точно преди да свалят обявата, Соумс бе отишъл още веднъж там, спрял се бе пред оградата на градинката, загледан в неосветените прозорци, предъвкващ собственическите спомени, от които така много му бе пригорчало. Защо не го бе обичала никога тя? Защо? Получила бе всичко, каквото би могла да желае, и цели три години му бе давала в замяна всичко, каквото той желаеше, освен сърцето си. Той бе въздъхнал неволно и минаващият полицай го бе изгледал подозрително — нямаше вече право да влезе през тази зелена врата с изваяно бронзово чукче под обявата „продава се“. Усетил, че нещо го задавя в гърлото, бе побързал да се отдалечи в мъглата. В нея вечер именно се премести да живее в Брайтън…
Като наближи Малта Стрийт и ресторанта „Бретан“, дето Анет навеждаше над счетоводните книги своите прекрасни рамене, Соумс си припомни с изненада тия седем години в Брайтън. Как би могъл да прекара толкова години в един град, дето никога не го лъхваше мирис на благовонно секирче и нямаше място да нареди съкровищата си? Вярно е, че през тези години не бе намирал време дори да ги погледне — бяха години на почти неистово печелене на пари; години, през които Форсайт, Бъстърд и Форсайт бяха станали адвокати на толкова акционерни дружества, че едва успяваха да се справят с работата си. Сутрин — във вагон-пулман към Сити, вечер — във вагон-пулман от Сити. След вечеря — ново преглеждане на дела, после — сън на преуморен човек; и на сутринта — пак отначало. Края на седмицата прекарваше в своя клуб в града — странен обрат в по-раншните привички, основан на дълбокия и предвидлив инстинкт, че когато работи така усилено, има нужда два пъти на ден от морски въздух, а когато си почива, може да се посвети на семейните задължения. Неделните посещения на Парк Лейн, у Тимоти и на Грийн Стрийт, и случайните посещения другаде му се струваха в празник така необходими за здравето му, както морския въздух в делничните дни. Спазвал бе този навик от деня, в който се премести в Мейпълдърм, до деня, в който… се запозна с Анет. Дали Анет беше причина за революцията във възгледите му за живота, или тези възгледи бяха причина за появата на Анет — той знаеше това толкова, колкото знаем откъде започва една окръжност. Всичко беше твърде сложно, дълбоко свързано със съзнанието, че собственост без наследник е отрицание на истинския форсайтизъм. Да има наследник, продължение на собственото му аз, който ще продължи оттам, дето сам той е свършил… всъщност гаранция, че няма да свърши… тази мисъл не го напускаше вече повече от година. След като купи една априлска вечер статуетка от уеджуудски порецлан117
, той отиде на Малта Стрийт да види една сграда на баща си, превърната в ресторант — опасно предприятие, при това непредвидено в условията на наемния договор. Погледа я някое време отвън — сградата беше боядисана в приятен кремав цвят, с две пауновосиви буренца с дафинови дръвчета пред дълбокия вход, — погледна фирмата, изписана с позлатени букви, Ресторант Бретан, и всичко това му направи добро впечатление. Когато влезе, забеляза, че няколко души вече седяха около зелените масички с бретански съдове. Обърна се към спретната сервитьорка и попита за собственичката. Заведоха го в една вътрешна стаичка, дето някаква девойка седеше пред скромно писалище, отрупано с книжа, а на малка кръгла масичка бяха сложени прибори за двама.Впечатлението за чистота, ред и добър вкус се затвърди в Соумс, когато девойката стана и запита с чуждестранен изговор:
— Искате да видите maman ли, monsieur?
— Да — отвърна Соумс. — Аз съм пълномощник на вашия хазяин; всъщност съм негов син.
— Бихте ли желали да седнете, сър? Кажете на maman да дойде при господина.