Сага за Форсайтови

— Добре ли си подремна, Джеймс?

„Подремна!“ Той се измъчваше, а тя пита добре ли е подремнал!

— Какво става с Дарти? — запита той и я стрелна с очи.

Емили не губеше никога самообладание.

— Какво ти се е счуло? — запита кротко тя.

— Какво става с Дарти? — повтори Джеймс. — Фалирал ли е?

— Глупости!

Джеймс изправи с невероятно усилие щъркелоподобната си фигура.

— Вие никога нищо не ми казвате — каза той. — Дарти е фалирал.

Емили сметна, че най-важното нещо засега е да разсее тази натрапчива мисъл.

— Не е фалирал — отвърна уверено тя. — А е заминал за Буенос Айрес.

Да бе казала „на Марс“, не би му нанесла по-зашеметяващ удар; за въображението на Джеймс, инвестирано изключително в британски ценни книжа, и двете понятия бяха еднакво смътни.

— Защо е заминал там? — запита той. — Няма пари. Какво е взел със себе си?

Развълнувана от разказа на Уинифред и отегчена от непрестанните оплаквания на съпруга си, Емили отвърна спокойно:

— Бисерите на Уинифред и една балерина.

— Какво? — повтори Джеймс и седна.

Внезапното му отпадане я изплаши; тя го погали по челото и каза:

— Не се вълнувай, Джеймс!

Тъмна червенина се разля по бузата и челото му.

— Аз ги платих — каза разтреперан той; — Дарти е крадец! Знаех си аз… какво ще стане. Тоя човек ще ме погуби; ще… — Езикът му измени и той замълча.

Емили, която смяташе, че отлично го познава, се разтревожи и отиде към бюфета, дето държеше валериана, защото не съзнаваше как в тази слаба, трепереща обвивка упоритият Форсайтов дух се бори срещу невероятното вълнение, предизвикано от това оскърбление, нанесено на форсайтовите принципи… не съзираше дълбоко дълбоко вкоренения Форсайтов дух, който казваше: „Не се ядосвай, излишно е.“ Но макар и невидим за нея, този Форсайтов дух помогна на Джеймс повече от валериана.

— Пийни от това — предложи тя.

Джеймс отстрани с ръка чашата.

— Къде е била Уинифред — запита той, — за да допусне да й вземе бисерите?

Емили разбра, че кризата е минала.

— Може да й дам моите — опита се да го успокои тя. — Аз не ги нося. Най-добре ще бъде да се разведе.

— Много бързате! Да се разведе! Никой в нашия род не се е развеждал. Къде е Соумс?

— Ей сега ще дойде.

— Няма да дойде! — възрази сърдито Джеймс. — Той е на погребение. Мислите, че нищо не знам.

— Добре, добре — отвърна спокойно Емили. — Само че не бива да се вълнуваш, когато ти съобщаваме за нещо.

Оправи възглавницата зад гърба му, остави валериана до него и си отиде.

И Джеймс остана със своите видения — Уинифред в бракоразводен съд, името на семейството по вестниците; буци пръст по ковчега на Роджър; Вал, поел пътя на баща си; бисерите, които бе платил и нямаше да види вече; рентата, спаднала отново до четири на сто; Англия, тръгнала по дяволите. Докато денят се превръщаше в нощ, а времето за чай и вечеря отминаваше, тези видения ставаха все по-объркани и заплашителни… Нищо не му казваха… докато не остана нищо от цялото богатство; но и това не му казваха. Къде ли е Соумс? Защо не идва?… Взе чашата с негуса и, докато я вдигаше, видя сина си, който го гледаше, застанал край него. Джеймс въздъхна с облекчение, остави чашата и каза:

— Ето те най-после! Дарти заминал за Буенос Айрес!

Соумс кимна.

— И толкова по-добре — каза той. — Отървахме се.

Вълна на успокоение се разля в съзнанието на Джеймс. Соумс знаеше какво говори. Само той от всички тук имаше здрав разум. Защо не остане да живее при тях? Той нямаше свой син.

— На моите години човек става неспокоен — оплака се Джеймс. — Иска ми се по-често ти да си тук, моето момче.

Соумс кимна отново. Неподвижното му лице изрази съчувствие, но той пристъпи по-близо и, сякаш случайно, докосна рамото на баща си.

— Всички от Тимоти те поздравяват — промълви той. — Свърши се както трябва. Ходих и у Уинифред. Ще взема мерки. — И помисли: „Но не бива да узнаеш какви“

Джеймс вдигна глава; дългите побелели бакенбарди потрепваха; тънката шия, която се подаваше от яката, изглеждаше кокалеста и разголена.

— Много зле се чувствах през целия ден — заяви той. — Никой нищо не ми казва.

Соумс усети, че сърцето му се свива.

— Защото всичко е наред. Няма за какво да се тревожиш. Искате ли да те заведа горе? — И улови баща си под ръка.

Джеймс стана послушно, неуверено и двамата пресякоха полека стаята, така разкошна в светлината на огъня от камината, после тръгнаха по стълбите. Изкачиха се съвсем бавно.

— Лека нощ, моето момче — каза Джеймс пред вратата на спалнята.

— Лека нощ, татко — отвърна Соумс. И погали ръкава под шала, където сякаш нямаше нищо — толкова тънка беше ръката. Той отвърна лице от светлината, която се промъкна през отворената врата, и се качи в своята спалня.

„Трябва да имам син — помисли той, като седна на ръба на леглото си; — трябва да имам син“

Бившият Джолиън младши у дома си