Сага за Форсайтови

Джоли се замисли, после кимна и стисна ръката на баща си. А Джолиън каза: „Дали имах право да му говоря така?“ Винаги се ужасяваше от мисълта да не загуби безмълвното доверие, което изпитваха един към друг, защото помнеше как за дълги години бе загубил доверието на баща си и помежду им бе съществувала само една далечна любов. Той подценяваше, разбира се, промяната, настанала в разбиранията на хората след 1865 година, когато бе постъпил в Кеймбридж; а може би подценяваше и способността на сина си да разбере правилно неговата неизменна толерантност. Тази именно толерантност, а може би и скептицизмът, бяха причина за страшно отбранителното му държание към Джун. Тя беше такава решителна личност, така страшно точно знаеше какво иска, така непреклонно се стремеше да го получи, макар често пъти след това да го изпускаше, като че се е опарила! Същата беше като майка си… и от това именно бяха произлезли всички беди. Тези различия с дъщерята съвсем не приличаха, разбира се, на различията с първата мисис Джолиън. Неща, които са забавни у дъщерята, съвсем не са забавни, когато ги срещнете у съпругата. Да гледа как Джун, със стисната челюст, се стреми от все сърце към онова, което желае, докато го получи, беше нещо в реда на нещата, защото не засягаше съществено свободата на Джолиън — единственото нещо, за което той не по-малко решително бе стиснал челюст… и то твърде яка челюст под късата посивяла брада. Но не бе имало нужда и от истински разгорещени спречквания. Човек може да се спаси с насмешка — както той всъщност често пъти бе постъпвал. Най-голямото зло беше, че тя никога не бе развълнувала неговото естетическо чувство, въпреки златисточервеникавите си коси, светли викингски очи и войнствен берсеркърски124 дух. Съвсем друга беше Холи — спокойна, стеснителна, ласкава, със стаена дяволитост. Той следеше с необикновен интерес израстването на своята по-малка дъщеря, още докато тя беше пате. Дали щеше да стане лебед? Със своя блед овал и тъжни сиви очи с дълги, тъмни ресници… Може би ще стане, а може и да не стане. Едва тази година беше възможно да предвиди. Да, ще стане… възмургав, доста плах, но все пак истински лебед! Тя беше вече седемнайсетгодишна и мамзел Бос ги бе напуснала — тази превъзходна дама, изпълнена със спомените си за „добррре възпитаните малки Тейлърс“, се бе преместила след единадесет години в друго семейство, на което щеше да досажда непрестанно със спомените си за „добррре възпитаните малки Форсайт“. Научила бе Холи да говори френски като самата нея.

Джолиън не беше портретист, но все пак беше рисувал вече три пъти по-малката си дъщеря и я рисуваше за четвърти път на 4 октомври 1899 година, когато му донесоха картичка, която го накара да вдигне изненадано вежди:

МИСТЪР СОУМС ФОРСАЙТ

ШЕЛТЪН

Клуб на Ценителите,

МЕЙПЪЛДЪРМ СЕЙНТ — ДЖЕЙМС

Но тук сказанието за Форсайтови трябва отново да се отклони…

Да се върне от продължителното пътуване из Испания в затъмнения дом, да намери дъщеричката си слисана и разплакана, а любимия баща — заспал кротко своя вечен сън — такова нещо човек с впечатлителността и добротата на Джолиън не можеше и нямаше никога да забрави. Имаше нещо тайнствено в този тъжен ден, в този край на един човек с толкова редовен, умерен и открит живот. Изглеждаше невероятно, че баща му е могъл да си отиде така, без да предупреди за намерението си, без една последна дума към сина си, без дължимото сбогуване. А несвързаните намеци на малката Холи за „дамата в сиво“ и на мамзел Бос за някоя си мадам Еран125 (както произнасяше тя името й) обгръщаше всичко в мъгла, която се поразсея донейде, когато прочете завещанието на баща си заедно с приложеното допълнение. Като изпълнител на това завещание и допълнението му той имаше задължението да уведоми Айрин, съпруга на братовчед му Соумс, за пожизнената рента от лихвите на петнадесетте хиляди лири. Посетил я бе, за да й съобщи, че капиталът, от който ще се изплаща тази рента, е в индийски акции и ще носи около 430 лири годишен доход, освободен от данъци. Това беше третата му среща със съпругата на братовчед му Соумс — ако изобщо беше още негова съпруга, в което Джолиън не беше съвсем сигурен. Представи си я, каквато я бе зърнал за пръв път, когато чакаше Босини в Ботаническата градина — безстрастна, очарователна фигура, която му бе напомнила Тициановата „Божествена любов126“; и по-късно, когато по поръчение на баща си бе отишъл на Монпелие Скуеър, щом узнаха за смъртта на Босини. Още виждаше ясно внезапната й поява на прага на гостната в оня ден… прекрасното лице, озарено за миг от безумна надежда и сковано изведнъж от отчаяние; припомни си своето състрадание, високомерно презрителната усмивка на Соумс, дръзкото: „Не приемаме“, затръшването на входната врата.