Сага за Форсайтови

Джун не бе успяла никога да се сприятели истински с тази жена, заела така осъдително мястото на майка й; и след смъртта на Джолиън старши се настани в Лондон в нещо като ателие. Но след смъртта на мащехата си се върна в Робин Хил, за да поеме юздите в своите малки, решителни ръце. Джоли беше в Хароу, Холи все още учеше с мамзел Бос. Нищо не задържаше Джолиън вкъщи и той замина за чужбина с мъката и с боите си. Дълго скита там, главно в Бретан, а накрая се озова в Париж, откъдето след няколко месеца се завърна подмладен и с руса брадичка. По рождение от ония хора, които са навред само квартиранти, за него беше много удобно, че Джун се разпорежда в Робин Хил, а той можеше да се разхожда с триножника си където и когато му е приятно. Вярно е, че тя беше склонна да смята къщата за приют на своите „питомци“; но тежките години на собствения му живот бяха научили Джолиън да се отнася със съчувствие към онеправданите, така че „проскубаните пилета“ на Джун, които се навъртаха из къщи, не го дразнеха. Нека ги прибира и храни! И макар да съзираше със своя малко безсрамен хумор, че те не само затрогват доброто сърце на дъщеря му, но задоволяват и любовта й да властва, не преставаше да се възхищава от това че тя има толкова „проскубани пилета“. От година на година той възприемаше все по-непринудено и братско отношение към сина и дъщерите си, като се държеше към тях с едно своеобразно равенство. Когато отиваше в Хароу да види Джоли, никога не беше съвсем сигурен кой от двамата е по-възрастен и ядеше с него череши от една и съща книжна кесия, като се усмихваше ласкаво, насмешливо, с вдигната вежда и леко стиснати устни. Винаги се грижеше да има достатъчно пари в джоба си и да е модно облечен, та синът му да не се черви заради него. Бяха много добри приятели, та никога сякаш нямаха случай на словесни излияния, защото и двамата притежаваха една непрекъснато засилваща се форсайтовска стеснителност. Знаеха, че всеки ще поддържа другия, щом стане нужда, но нямаше защо да го казват. Отчасти като вроден порок, отчасти поради младежкото си прегрешение Джолиън изпитваше невероятен ужас от нравствените поучения. Най-многото, което би могъл да каже на сина си беше:

„Слушай, мили мой, не забравяй, че си джентълмен“; но след това би се запитал може би не е ли проявил снобизъм. Големите състезания на крикет123 бяха вероятно най-неприятното изпитание, през което минаваха всяка година, защото Джолиън бе следвал в Итън. Те бяха особено внимателни по време на състезанията, като си казваха непрестанно: „Ура — а! Не ви върви, моето момче!“ или „Ура — а! Не ви провървя, татко!“, когато сърцето на единия ликуваше при несполуката на противната страна. Джолиън идваше със сив цилиндър вместо с обикновената си мека шапка, за да задоволи чувствата на сина си. Но черен цилиндър за нищо на света не можеше да сложи. Когато Джолиън отиде в Оксфорд, Джолиън го придружи, радостен, смирен, дори обезпокоен да не изложи сина си пред тия младежи, които му се струваха много по-самоуверени и възрастни от самия него. Често си мислеше: „Добре, че съм художник… (беше напуснал службата си на застрахователен агент в «Лойд») това не се хвърля в очи. Никой не може да гледа отвисоко един художник… не може да се отнася така сериозно с него.“ Защото Джоли, със своя вроден аристократизъм, попадна веднага в един твърде затворен кръг, който тайно забавляваше баща му. Момчето имаше руси, леко къдрави коси и дълбоките стоманеносиви очи на дядо си. Беше добре сложено, стройно, и винаги възхищаваше естетическото чувство на Джолиън; той дори се страхуваше мъничко от него, както художниците се страхуват винаги от същия пол, щом се възхищават от него. Но този път събра всичката си смелост, за да посъветва сина си:

— Слушай, мили, ти, естествено, ще направиш дългове: внимавай веднага да ми кажеш. Ще ги плащам винаги; то се знае. Но помни, че човек се уважава повече, когато сам е изплатил дълговете си. И никога не заемай пари от другиго освен от мене; нали така?

А Джоли отвърна:

— Добре, татко; няма.

И никога от никого не зае.

— И още нещо. Аз не разбирам много от морал и така нататък, но едно все пак не забравяй: винаги, преди да предприемеш нещо, обмисли няма ли с това да навредиш някому повече, отколкото е безусловно неизбежно.