Сага за Форсайтови

— Малко сте позакъснели, струва ми се.

— Да — отвърна Соумс. И замълча.

— Не разбирам много от тия неща… или поне ги забравих — усмихна се пресилено Джолиън. Сам той бе чакал, докато смъртта го разведе с първата мисис Джолиън. — Искате да я видя във връзка с тоя въпрос, така ли?

Соумс вдигна поглед към братовчед си.

— Предполагам, че има приятел?

Джолиън сви рамене:

— Нямам понятие. Според мене всеки от вас е могъл да живее така, като че другият е мъртъв. Нищо необичайно в такива случаи.

Соумс се обърна към прозореца. Рано окапали листа застилаха вече терасата, търкаляни от вятъра. Джолиън видя Холи и Вал Дарти през тревата към конюшните. „Няма да бягам със заека и да гоня с кучетата — помисли той. — Трябва да бъда на нейна страна. Това би желал и баща ми.“ И за миг му се стори, че зърна в старото кресло зад Соумс фигурата на баща си, седнал с кръстосани колене, с Таймс в ръка. Видението изчезна.

— Баща ми я обичаше — промълви той.

— Не разбирам нещо — отговори Соумс, без да се обърне. — Тя създаде неприятности на дъщеря ви Джун; създаде неприятности на всички. Аз й давах всичко, каквото пожелае. Щях да й… простя, но тя предпочете да ме напусне.

Съчувствието на Джолиън беше потушено от звука на този глух глас. Какво у този човек го отблъскваше и не му позволяваше да го съжали?

— Мога да я видя, ако желаете — каза той. — Предполагам, че тя ще бъде доволна да се разведе; но все пак не зная.

Соумс кимна.

— Да, моля ви се. Както казах, зная къде живее, но нямам желание да я видя.

Езикът му мина по устните, сякаш бяха пресъхнали.

— Да пием ли чай? — попита Джолиън. Но преглътна думите: „И да разгледаме къщата?“

Тръгна пръв към входа. Позвъни да донесат чай, после отиде до триножника си — да обърне картината към стената. Не можеше да се помири с мисълта да я види Соумс, застанал насред просторната стая, построена някога нарочно, за да има достатъчно място за собствената му колекция. В лицето на братовчед си, в неуловимата семейна прилика между двамата и в това упорито, затворено, съсредоточено изражение Джолиън съзря нещо, което го накара да помисли: „Този приятел няма никога да забрави… нито да се издаде. Нещастник!“

Жребчето и кобилката

Когато оставяше по-старото поколение Форсайтови, Вал си каза: „Ех, че скука! Първа награда — за вуйчо Соумс! Каква ли е тази кобилка?“ Не очакваше да се зарадва от присъствието й; изведнъж я видя, че го гледа, застанала срещу него. Виж ти! Та тя била хубавичка! Какво щастие!

— Страхувам се, че не ме познавате — представи се той. — Казвам се Вал Дарти. Ние сме някакви роднини, нещо като втори братовчеди, струва ми се. Майка ми е Форсайт по баща.

Холи, чиято мургава ръчичка беше все още в неговата, защото й беше стеснително да я отдръпне, каза:

— Аз не познавам никого от роднините си. Много ли са?

— Безброй. Ужасни са повечето. Или поне… знам ли?… Някои. Роднините са винаги ужасни, нали?

— Предполагам, че и те ни смятат за ужасни — отвърна Холи.

— Не виждам защо. Вас, разбира се, никой не ще сметне за ужасна.

Холи го погледна… и тъжната чистота на тия сиви очи пробуди внезапно във Вал чувството, че трябва да я защитава.

— Исках да кажа, че има всякакви хора — добави лукаво той. — Вашият баща например изглежда ужасно приятен човек.

— О, да! — съгласи се пламенно Холи. — Такъв е.

Вал се изчерви… Случката в „Пандемоноум“, мургавият мъж с червения карамфил, който се оказа, е е неговият баща!

— Нали знаете какви са Форсайтови! — заяви почти озлобено той. — О, забравих, че не знаете.

— Какви са?

— Ужасно предпазливи: нищо спортсменско в тях! Погледнете чичо Соумс!

— С удоволствие — отговори Холи.

Вал устоя на желанието да я улови под ръка.

— О, не — възрази той, — по-добре да излезем навън. След малко ще му се нагледате достатъчно. Как изглежда брат ви?

Холи тръгна пред него по терасата, после по тревата, без да му отговори. Как да опише Джоли, който — откакто го помнеше — беше неин властелин, господар и идеал?

— Тиранизира ли ви? — запита проникновено Вал. — Ще се запозная с него в Оксфорд. Имате ли коне?

Холи кимна:

— Искате ли да видите конюшните?

— Разбира се!

Минаха покрай дъба, провряха се между тънките храсти и влязоха в двора на конюшните. Там, под кула с часовник, лежеше рошаво куче на кафяви и бели петна, толкова старо, че не стана, а само леко помаха завитата на гърба опашка.

— Това е Балтазар — каза Холи. — Той е много… ужасно стар, почти колкото мене! Горкият! Страшно е привързан към татко.

— Балтазар! Странно име! И, знаете ли, не е чиста порода.

— Не е! Но е чудесен! — Тя се наведе да погали кучето. Мила, гъвкава, с непокрита глава и нежни, загорели от слънцето шия и ръце, тя се стори съвсем особена и прелестна на Вал — нещо, което се плъзна между него и всичките му досегашни преживявания.

— Когато дядо умря — продължи Холи, — цели два дни не яде нищо. Беше при него, когато дядо издъхна.

— Старият чичо Джолиън ли? Мама винаги казва, че бил прекрасен човек.

— Беше — каза просто Холи и отвори вратата на конюшнята.