Сага за Форсайтови

Старият век, видял чудния разцвет на индивидуализма, залязваше в небе, почервеняло от приближаващите бури. Слухове за война засилваха оживлението в Лондон, и без това премного оживен в края на лятната ваканция. За Джолиън, който не идваше често в града, улиците изглеждаха изпълнени с трескаво движение поради новите автомобили, които отричаше от чувство за естетика. Броеше ги от кабриолета си и установи, че са едно към двайсет по отношение на старите превозни средства. „Бяха едно към трийсет преди година — помисли той; — очевидно е, че ще се наложат. Още повече шум и повече смрад…“ Той беше от ония сравнително малобройни либерали, които не харесваха никаква новост, приела материална форма, и нареди на кочияша да стигне по-бързо до реката, далеко от шумния трафик, защото му се искаше да погледа водата през прибулващата завеса на платаните. Пред малкия жилищен блок, на петдесетина ярда от Крайбрежния булевард, каза на кочияша да почака и се качи на първия етаж.

Да, мисис Ерън беше в къщи!

Отражението на един редовен, макар и скромен доход пролича изведнъж за човека, който помнеше бедната изисканост на това малко жилище, когато бе дошъл преди осем години да съобщи добрата вест. Всичко беше ново, изящно, навред се носеше дъх на цветя. Общият тон беше сребрист, с леки следи тук-там от черно, бледолилаво и златисто. „Жена с отличен вкус“ — помисли той. Времето не бе го засегнало много, защото беше Форсайт. Но Айрин то съвсем не бе докоснало — или поне така му се стори. Не изглеждаше остаряла с нито един ден, както бе застанала пред него в своята тъмносива рокля от раирано кадифе, с меките си тъмни очи и тъмнозлатисти коси, протегнала ръка с лека усмивка.

— Седнете, моля.

Едва ли някога бе седял с такова чувство на стеснение.

— Никак не сте се променили — каза той.

— А вие сте се подмладили, братовчеде Джолиън — отвърна тя.

Джолиън прокара ръка в косата си, утешавайки се, че е още гъста.

— Остарях, но не го усещам. Едно от добрите качества на живописта е, че ви поддържа млад. Тициан е живял деветдесет и девет години; трябвало да дойде чума, за да го погуби. Знаете ли, когато ви видях за пръв път, си припомних една негова картина.

— Когато ме видяхте за пръв път?

— В Ботаническата градина.

— А как ме познахте, като не ме бяхте виждали дотогава?

— По човека, който се приближи към вас.

Той я погледна настойчиво, но лицето й не се промени, когато му каза спокойно:

— Да; преди цяла вечност.

— Каква е рецептата ви за неостаряване, Айрин?

— Човек се запазва чудесно, когато не живее.

Хм! Горчива истина! „Щом не живее…“ Но тя даваше повод да поведе разговор и той го използува.

— Помните ли братовчед ми Соумс?

Видя, че Айрин се усмихна на чудноватия въпрос, и веднага продължи:

— Дойде да ме види завчера. Иска да се разведете. А вие?

— Аз? — изненада се тя. — След дванайсет години? Малко късно е. Не ще ли бъде трудно?

Джолиън я погледа упорито.

— Не, ако… — започна той.

— Ако имах любовник. Но не съм имала оттогава.

Какво изпита той при тия прости откровени думи? Облекчение ли, изненада, състрадание? Венера, която живее дванайсет години без любов!

— И все пак — каза той — предполагам, че много нещо бихте дали, за да бъдете свободна.

— Не зная — какво значение има сега?

— Ако се влюбите в някого?

— Просто ще го обичам.

В този прост отговор тя вложи сякаш цялата мъдрост на жена, от която светът се е отвърнал.

— Така! И какво бихте казали да му предам?

— Просто съжаленията ми, че не е свободен. Той имаше удобен случай. Не зная защо не го използва.

— Защото е Форсайт; виждате ли, ние никога не се разделяме с имуществото си, освен когато искаме да го заменим с нещо друго; и тогава дори невинаги го правим.

Айрин се усмихна.

— И вие ли, братовчеде Джолиън?… Вие, струва ми се, не го правите.

— Разбира се, но аз съм мелез… не съм чистокръвен Форсайт. Закръглявам сумите винаги в своя вреда — отвърна неловко Джолиън.

— А с какво желае да ме замени Соумс?

— Не зная; може би с деца.

Тя помълча, загледана в пода.

— Да — промълви накрая. — Тежко е. Бих му помогнала да си възвърне свободата, ако можех.

Джолиън загледа шапката си; стеснението му бързо се засилваше заедно с възхищението, учудването и състраданието. Тя беше така мила и така самотна; а цялата история е така заплетена!

— Да — каза той, — ще трябва да се срещна със Соумс. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, винаги съм на ваше разположение. Сигурно ме смятате за жалък заместник на баща ми. Ще ви съобщя във всеки случай какво става, след като поговоря със Соумс. Той може да се погрижи сам за повода.

Тя поклати глава.

— Виждате ли, той би загубил в такъв случай много, докато аз не ще загубя нищо. Бих желала да бъде свободен; но не виждам какво бих могла да сторя.

— И аз не виждам — заяви Джолиън. След малко се сбогува.

Файтонът чакаше. Три и половина! Соумс сигурно е още в кантората си.

— В Поултри! — извика той през прозорчето.

Пред Парламента и пред Уайтхол вестникарчетата викаха:

— Опасно положение в Трансваал!