Сага за Форсайтови

— Можеш да си сигурен, че всичко ще мине колкото е възможно по-безшумно.

— Да… но необходимо ли е изобщо? Мама няма да се омъжва повторно, разбира се.

Самият той, сестрите му, семейството да бъдат опетнени в очите на съучениците му, на Кръм, на ония от Оксфорд, на… Холи! Непоносимо! И какво щяха да спечелят от това?

— Ще се омъжваш ли, мамо? — запита някак рязко той.

Изправена така пред собствените си колебания от този, който й беше най-скъп на света, Уинифред стана от своето кресло ампир. Разбра, че синът й ще бъде против нея, ако не му кажат всичко; а как можеше да му каже? И като продължаваше да подръпва зеления брокат, тя погледна Соумс. Вал също го погледна. Това въплъщение на почтеността и собственическия инстинкт сигурно не ще допусне подобно опетняване на собствената си сестра!

Соумс прокара леко по гладката инкрустирана маса малкото инкрустирано ножче за рязане на книги; после, без да поглежда племенника си, започна:

— Ти не разбираш какво е трябвало да търпи майка ти през тия двайсет години. Това е само последният удар, Вал. — Погледна косо Уинифред и запита: — Да му кажа ли?

Уинифред не отговори. Ако не му кажат, Вал ще бъде против нея! А ужасно е да чуеш такива неща за собствения си баща! Тя стисна устни и кимна.

Соумс заговори бързо, с равен глас:

— Той беше винаги бреме на шията на майка ти. Тя плащаше непрекъснато дълговете му, а той се връщаше често пиян, ругаеше я и я заплашваше; сега пък заминал за Буенос Айрес с някаква танцьорка. — И сякаш не вярваше, че тези думи ще въздействат достатъчно на момчето, побърза да добави: — Взел е бисерите на майка ти, за да ги подари на другата.

Вал вдигна изведнъж ръка. При този знак на страдания Уинифред извика:

— Стига, Соумс… спри!

Дарти и Форсайт се бореха за душата на момчето. То можеше да извини донейде дълговете, пиенето, балерините; но бисерите — никога! Това беше вече прекалено! И изведнъж усети, че ръката на майка му стиска неговата.

— Виждаш ли — чу гласа на Соумс, — не можем да допуснем подобно нещо да се повтори. Всичко има граници, трябва да ковем желязото, докато е горещо.

Вал освободи ръката си.

— Но… няма да разгласите тази история с бисерите! Не бих могъл да понеса това! Не бих могъл!

— Не, Вал… О, не! — извика Уинифред. — Искаме само да ти покажем колко невъзможен е баща ти!

Вуйчо му кимна. Успокоен донякъде, Вал извади цигара. Тъничката гравирана табакера беше подарък от баща му. О! Непоносимо!… Тъкмо когато ще постъпва в Оксфорд!

— Не може ли мама да бъде защитена по друг начин? — запита той. — Аз ще се грижа за нея. Могат са се разведат и по-късно, ако наистина е неизбежно.

Лека усмивка сви устните на Соумс и стана изведнъж горчива.

— Ти не разбираш тия неща; най-лошото в такъв случай е да се отлага.

— Защо?

— Казвам ти, моето момче, няма нищо по-лошо. От опит зная.

В гласа му прозвуча раздразнение. Вал го погледна смаян, защото никога не бе виждал вуйчо си да прояви някакво чувство. О, да… сега си спомни… Имаше някаква вуйна Айрин; и нещо се бе случило… нещо, за което не се приказваше никога; чул бе веднъж баща си да я нарича с име, което той не би могъл да изрече.

— Не желая да говоря лошо за баща ти — продължи упорито Соумс, — но го познавам достатъчно добре и съм уверен, че преди да мине и година, ще увисне пак на шията на майка ти. Можеш да си представиш какво ще означава това за нея и за всички ви след сегашната история. Единственото разрешение е възелът да се пререже окончателно.

Въпреки волята си Вал бе победен; а като погледна случайно майка си, за пръв път може би действително прозря, че собствените му чувства не са най-важното нещо на тоя свят.

— Добре, мамо — каза той. — Ще те подкрепям. Само бих желал да зная кога ще бъде. Нали знаете, че е първият ми семестър… не бих искал да съм по това време в Оксфорд.

— Милото ми момче! — промълви Уинифред. — За тебе е наистина много неприятно! — Така изказа тя по навик едно чувство, което — ако се съдеше по изражението на лицето й — беше най-дълбоко съжаление. — Кога ще бъде, Соумс?

— Не мога да кажа… Не по-рано от няколко месеца. Най-напред ще трябва да добием възстановяване на съпружеските ти права.

„Това пък какво е, дявол да го вземе? — помисли Вал. — Какви глупави животни са юристите! Не по-рано от няколко месеца! Едно все пак е сигурно: днес няма да вечерям в къщи!“ — и каза:

— Много съжалявам, мамо, но трябва да изляза за вечеря.

Макар че беше последната му вечер в Лондон, Уинифред кимна почти с благодарност; и двамата разбраха, че са стигнали много далече в проявата на взаимните си чувства.