Сага за Форсайтови

— Тя… тя беше винаги… — започна той; и с тази загадъчна забележка разговорът секна, защото влезе Уормсън. Но по-късно, когато след жигото поднесоха бисквити, соленки и десерт и след като получи от дядо си чек за двайсет лири заедно с целувка, която не приличаше на ничия друга — устните го докоснаха внезапно и плахо, сякаш се поддаваха на някаква слабост, — Вал се опита да поднови в хола прекъснатия разговор.

— Разкажи ми за вуйчо Соумс, маминко. Защо държи толкова много мама да се разведе?

— Вуйчо ти Соумс — каза с преднамерена увереност Емили — е адвокат, моето момче. И сигурно разбира най-добре тия неща.

— Така ли? — промълви Вал. — А какво става с вуйна Айрин? Спомням си, че беше страшно хубава.

— Тя… хм… — започна Емили — постъпи много лошо. Ние не говорим за нея.

— И аз не искам целият Оксфорд да научи нашите истории — възрази Вал. — Противно е дори да го помисля. Не може ли да отпратят някак баща ми, без много разправии?

Емили въздъхна. Тя се бе движила твърде често в обстановка на разводи — благодарение на светските си връзки. Защото мнозина от тия, чиито нозе бяха си почивали под обедната маса, се бяха прочули в една или друга насока. Но когато бе засегнато собственото й семейство, й беше неприятно, както е било и на другите. Само че тя беше необикновено практична и смела жена, която никога не гонеше сянката вместо предмета.

— Майка ти, Вал — заяви тя, — ще е много по-щастлива, ако бъде напълно свободна. Лека нощ, милото ми момче. И не носи крещящи жилетки в Оксфорд — те не са вече на мода. Ето ти и един малък подарък.

С още пет лири в ръка и разнежено сърце — защото обичаше баба си — Вал излезе на Парк Лейн. Вятърът бе разсеял мъглата, есенните листа шумоляха, блещукаха звезди. При толкова пари в джоба го обзе желание да си „поживее“; но не бе минал и четиридесет ярда към Пикадили, когато свенливото лице на Холи с дяволито пламъче в сериозните очи изникна пред него и той усети сякаш как трепва от допира на нейната стегната в ръкавица мъничка ръка. „Не, дявол да го вземе! — каза си той. — Ще се прибера.“

Соумс приема бъдещето

Беше вече много късно за разходка по реката, но времето беше прекрасно, лятото се спотайваше още под пожълтелите листа. В това неделно утро, застанал в градината си край брега на реката в Мейпълдърм, Соумс погледна неведнъж с тревога какво е времето, украси собственоръчно с цветя малката си плаваща къща и подреди лодката, в която възнамеряваше да бъде само с Анет. Тя беше така хубавичка… Можеше ли да е сигурен, че не ще каже нещо безвъзвратно, че не ще надхвърли границите на благоразумието? Розите по верандата още цъфтяха, живият плет беше все така зелен, и нищо в тая вече късна есен не смразяваше настроението; но той беше неспокоен, нервен, и почти се боеше дали ще съумее да поеме правилен курс. Посещението беше замислено, за да остави у Анет и майка й съответното впечатление за неговото богатство, което ще ги подготви да посрещнат с почит предложението, когато по-късно намери за добре да го направи. Облече се много грижливо, като се постара да не изглежда нито много млад, нито много стар, доволен, че косата му е все още гъста, гладка, непосивяла. Три пъти се качи в картинната галерия. Ако имат и най-малкото понятие от картини, веднага ще разберат, че само колекцията му струва над трийсет хиляди лири. Внимателно огледа хубавичката спалня с изглед към реката, дето щяха да си поправят тоалета. Това ще бъде нейната спалня, ако… ако нещата се наредят и тя му стане съпруга. Отиде до тоалетната масичка, докосна лилавата възглавничка, където бяха забодени какви ли не карфици; ваза с изсушени цветя от рози разнасяше ухание, от което главата му се позамая. Неговата съпруга! Да можеше всичко да се нареди изведнъж, да не му предстоеше кошмарът на този развод; и той погледна с помрачено чело реката, която блестеше зад розите и моравата. Мадам Ламот няма да устои пред подобна възможност да настани дъщеря си; Анет няма да устои пред майка си. Само да беше свободен! Отиде с кола до гарата да ги посрещне. Какъв вкус у тия французойки! Мадам Ламот беше в черно с бледолилава гарнитура, Анет — в сиволилав ленен костюм, със светложълти ръкавици и шапка в същия цвят. Беше малко бледа, като лондончанка; сините й очи гледаха свенливо. Докато ги чакаше да слязат за обяда, Соумс стоеше пред отворената стъклена врата на трапезарията, изпълнен с оная чувствена наслада от слънцето, цветята и дърветата, каквато човек изпитва цялостно, само когато я споделя с младо и красиво същество. Обмислил бе старателно менюто за обяда; виното беше съвсем рядък сотерн133, подреждането на ястията — безукорно, кафето, поднесено на верандата, беше превъзходно. Мадам Ламот прие да изпие чашка ментов ликьор, Анет отказа. Държанието й беше очарователно, с едва доловимо съзнание за собствената й красота. „Да — помисли Соумс, — още една година в Лондон при досегашните й условия на живота и всичко това ще се опропасти.“

Мадам проявяваше умерен, напълно френски възторг.