— Aborable! Le soleil est si bon!134
Как всичко тук е chic135, нали, Анет? Monsiuer е същински Монте Кристо!Анет потвърди едва чуто и вдигна към Соумс поглед, който той не можа да разбере. Предложи им да ги разходи по реката. Но да разхожда две дами, когато едната беше така очарователна върху китайските възглавници, значеше само да съжалява за пропуснатите възможности; затова отидоха не много далече по посока на Пенгборн136
и се върнаха полека назад, носени само от течението; някой есенен лист падаше от време на време върху роклята на Анет или по черната масивност на майка й. Соумс не беше щастлив; тревожеше го мисълта: „Как… кога… къде… ще може да каже… Какво?“ Те дори не знаеха, че е женен. Да им каже, е женен, ще значи може би да рискува всичките си възможности; ако пък не им даде да разберат, че ще поиска ръката на Анет, тя може да попадне в чужди лапи, преди да се освободи, за да направи предложение.При чая, който и двете пиеха с лимон, Соумс заговори за Трансваал.
— Ще има война — каза той.
Мадам Ламот ахна:
— Ces rauvres gens bergers!137
Защо не ги оставят на мира!Соумс се усмихна. Въпросът му се стори безсмислен.
Тя сигурно разбираше — като добра търговка, — че англичаните не могат да изоставят законните си търговски интереси.
— О, това да!
Но мадам Ламот намираше, че англичаните са малко лицемерни. Защото говореха само за справедливост и за заселниците, а не за търговските си интереси. Monsieur лично й бе обяснил това.
— Бурите са още полуцивилизовани — забеляза Соумс — и спъват напредъка. Затова би било грешка да се откажем от нашия суверенитет.
— Какво значи това? Суверенитет! Каква странна дума!
Вдъхновен от заплахите срещу принципа на собствеността и възбуждан от втренчения поглед на Анет, Соумс стана красноречив. И се зарадва, когато тя най-после каза:
— Мисля, че monsieur има право. Трябва да им се даде урок.
Умна беше!
— Разбира се — заяви той, — трябва да действаме умерено. Аз не съм шовинист. Необходимо е да бъдем твърди, но не потисници. Искате ли да видите картините горе?
Докато им показваше едно по едно съкровищата си, много скоро разбра, че те не разбират нищо. Минаха покрай най-новата покупка — забележителен етюд на Маузе „Връщане от жътва“ — като пред литография. Чакаше почти в ужас да види как ще погледнат бисера на сбирката му — един Израелс, чиято цена непрестанно се покачваше, а сега беше вече почти сигурно, че е стигнала връхната си точка и е време да го продаде. Те не я погледнаха дори. Това беше удар за него; но все пак беше по-добре да оформи недокоснатия вкус на Анет, отколкото да се разправя с глупавите предпочитания на английската буржоазия. В края на галерията се намираше Месоние, от който той почти се срамуваше — картините на Месоние непрестанно спадаха. Мадам Ламот се спря точно пред нея.
— Месоние! О, какво бижу!
Чувала бе името му; Соумс се възползва от случая. Докосна леко ръката на Анет и каза:
— Харесва ли ви моя дом, Анет?
Тя не се отдръпна, не отговори; погледна го право в лицето, наведе глава и промълви:
— Кому няма да се хареса? Прекрасен е.
— Един ден, може би… — започна Соумс и млъкна.
Тя беше така хубавичка, така умееше да се владее… просто го плашеше. Тези очи като синчец, тази бяла шия, нежните черти… бяха живо изкушение към признание! Не! Трябваше да е на сигурна почва… много по-сигурна от сегашната! „Ако се отдалеча — помисли той, — ще я поизмъча.“ И отиде отсреща, при мадам Ламот, все още застанала пред Месоние.
— Да, това е прекрасен образец от последното му творчество. Трябва пак да дойдете, мадам, да видите всичко това на изкуствено осветление. Бихте могли да дойдете и двете и да пренощувате тук.
Тя бе възхитена: чудесно би било наистина да ги видят на изкуствено осветление! Реката също трябва да е прекрасна на лунна светлина!
— Сантиментална си, maman — промълви Анет.
Сантиментална ли? Тази приятна, плътна, светска французойка в черна рокля? Той почувства изведнъж непоколебимо, че нито една от тях не е човек на чувствата. Толкова по-добре. Каква полза от чувства? И все пак…
Отведе ги до гарата и ги настани във влака. Стори му се, че пръстите на Анет отвърнаха едва доловимо на неговото ръкостискане; лицето й му се усмихна в тъмнината.
Той се върна замислено към каретата.
— Приберете се, Джордан — каза на кочияша. — Ще походя.