Сага за Форсайтови

Лека усмивка сви устните й. Протегна му своята. Студена ръка, която докосна със своите трескави пръсти. „От лед е — помисли той. — Винаги е била от лед.“ Но и тогава дори, когато тази мисъл го прониза, всичките му сетива доловиха уханието на роклята и тялото й, сякаш топлотата, непроявявана никога към него, искаше да му докаже своето присъствие. Той се обърна. Излезе и тръгна като подгонен с камшик, без да потърси кола, зарадван, че е на пустия Крайбрежен булевард, край студената река, под гъстите сенки на платановите листа — смутен, объркан, с наранено сърце, смътно разтревожен, сякаш бе направил страшна грешка, чиито последици не можеше да предвиди. Глупава мисъл му хрумна изведнъж: какво би станало, ако вместо: „А сега мисля, че е по-добре да си отидете!“ му бе казала: „Мисля, че е по-добре да останете.“ Какво би почувствал, как би постъпил? Проклетият й чар го владееше все още, и сега дори, след толкова години на отчужденост и горчивина. Владееше го, готов при най-малък знак, при най-слабото докосване да му замае главата. „Глупак бях, че отидох! — промълви той. — Нищо не постигнах. Кой би допуснал? Никога не бих помислил…“ Върнала се към първите години на брачния им живот, паметта започна жестоко да го мъчи. Тази жена не заслужаваше да си запази красотата… красотата, която той бе притежавал и така добре познаваше. Горчива злоба го обзе срещу постоянството на собственото му възхищение. Друг мъж би я погледнал с омраза, както заслужаваше. Провалила бе живота му, наранила бе гордостта му, лишила го бе от наследник. А достатъчно бе да я види, студена и недостъпна както винаги, за да се разстрои така! Какъв проклет магнетизъм имаше тази жена? Не беше чудно, както уверяваше, да е живяла съвършено сама през тия дванайсет години. Тогава Босини — проклета да е паметта му! — е бил през цялото време с нея! Не би могъл да каже зарадва ли го тази мисъл, или не.

Когато наближи най-после клуба си, той се спря да купи вестник. Видя заглавие: „Бурите отхвърлиха английското господство!“ Господство! „Точно като нея! — помисли той. — И тя го отхвърляше винаги! Господство! Но аз все още го притежавам по закон! Трябва да е ужасно самотна в тоя жалък мъничък дом!“

На Форсайтовата борса

Соумс членуваше в два клуба — на „Ценителите“, който бе отбелязал на визитните си картички, но нерядко ходеше и в „Римув“, който не бе отбелязал, но посещаваше често. Записал се бе в този либерален клуб преди пет години, след като се увери, че всичките му досегашни членове са здравомислещи консерватори по душа и джоб, ако не по убеждения. Представил го бе чичо му Никълъс. Прекрасната читалня беше подредена в стил Адам141.

Когато влезе тази вечер, той погледна телеграфната лента за новини от Трансваал и забеляза, че държавните ценни книжа са спаднали със седем-шестнадесети от сутринта. Обърна се да тръгне към читалнята, когато един глас зад него каза:

— И така, Соумс, свършихме и тая работа.

Беше чичо Никълъс, в редингот, със специалната си ниско изрязана яка и черна връзка, прокарана в халка. Господи! Колко млад и неподвижен беше на осемдесет и две години!

— Предполагам, че Роджър е останал доволен — продължи чичото. — Всичко мина великолепно. Блекли ли? Ще ги имам предвид. Бъкстон не ми помогна. Тия бури страшно ме ядосват… А оня приятел Чембърлейн ще вкара държавата във война. Как мислиш?

— Неизбежно — промълви Соумс.

Никълъс прокара ръка по слабите си, гладко избръснати бузи, поруменели след летуването. Понацупи се — историята с бурите бе съживила всичките му либерални убеждения.

— Нямам доверие аз в този приятел; истински буревестник. Цените на имотите ще спаднат, ако започне война. Ще имаш грижи с наследството на Роджър. Често му казвах да се освободи от някои къщи. Но той беше упорита птица.

„И двамата си бяхте лика-прилика!“ — помисли Соумс. Но никога не спореше с чичовците си, като поддържаше по този начин мнението им, че е „умно момче“, и си оставаше правен съветник по всички въпроси, свързани с техните имоти.

— У Тимоти научих — сниши глас Никълъс, — че Дарти най-после се е махнал. Баща ти ще може да си отдъхне. Оня беше непоправим.

Соумс кимна отново. Ако имаше въпрос, по който Форсайтови бяха действително единни, това беше именно нравът на Монтегю Дарти.

— Вземете мерки — продължи Никълъс, — инак може да се върне. Според мене Уинифред веднага да извади тоя зъб. Безполезно е да се държи нещо загнило.

Соумс го погледна отстрани. Нервите му, разстроени от току-що приключилото посещение, го караха да вижда в този човек собственото си положение.

— Посъветвах я — отвърна той.

— А мене — каза Никълъс — ме чака екипажът. Трябва да се прибера; никак не съм добре. Поздрави баща си.

Отдал по този начин своя дан на роднинските връзки, той слезе с младежка походка по стълбите до преддверието, където помощник-портиерът му помогна да облече шубата си.