Сага за Форсайтови

Леля Джули сметна, че Франси не би могла да говори така. Заселник беше и синът на милата мисис Макендър, Чарли Макендър, но никой не можеше да го нарече грабител. На което Франси отвърна с една от своите възмутителни, но все пак често повтаряни mots148:

— Кой знае… баща му е шотландец, а майка му — клюкарка.

Леля Джули си запуши ушите, макар и малко късно, а леля Естер се усмихна; Никълъс се намръщи — духовитости, разказани от други, не бяха по вкуса му. В тоя миг пристигна Мериан Туитиман, последвана почти веднага от Никълъс младши. Щом видя сина си, Никълъс стана.

— Трябва да вървя — каза той. — А Ник ще ви каже кой ще спечели състезанието.

Като клъвна по тоя начин най-големия си син, който — стълб в счетоводството и директор в застрахователно дружество — разбираше от спорт, колкото баща си, Никълъс си тръгна. Милият Никълъс! За какво състезание намекваше? Или просто се шегуваше? Наистина чудесен… за възрастта си! Колко бучки захар иска милата Мериан? Как са Джайлс и Джес? Леля Джули изказа предположение, че доброволческите полкове ще бъдат страшно заети да охраняват бреговете, макар че, разбира се, бурите нямат флота. Но човек никога не знае какво могат да измислят французите, щом им се удаде удобен случай, особено след историята при Фашода149, която така разстрои Тимоти, че месеци след това той не влагаше пари в ценни книжа. Най-ужасното в случая беше неблагодарността на бурите, след като бяха направили толкова много за тях… Затворили доктор Джеймсън! Мисис Макендър винаги казваше, че бил прекрасен човек. Изпратиха и сър Алфред Милър да преговаря с тях… такъв умен мъж! Не можеш да ги разбереш какво искат.

— Мис Джун Форсайт.

Леля Джули и леля Естер станаха, треперещи от потисканото огорчение, изпълнени с гордост и с изблик на някогашната обич при завръщането на блудната дъщеря. Това се казваше изненада! Милата Джун… след толкова години! Колко добре изглежда! Никак не се е променила! На устните им беше да запитат: „А как е милият ти дядо?“, защото забравиха в тоя шеметен миг, че бедният Джолиън беше от осем години в гроба. Винаги най-смела и пряма от всички Форсайтови, с решителна брадичка, дръзки очи и огнена коса, дребничка, крехка, Джун седна на позлатен стол с инскрустации така, сякаш не бяха минали десет години, откакто бе идвала за последен път… Десет години самостоятелен живот, пътешествия и подпомагане на „проскубани пилета“. Тези „проскубани пилета“ бяха напоследък все художници, графици или скулптори, а от това раздразнението й към Форсайтови и безнадеждната им неартистичност се бе засилило. Всъщност тя беше престанала да вярва, че родът й все още съществува, и се оглеждаше сега наоколо си с предизвикателната волност, от която присъстващите се чувстваха неловко. Не бе очаквала да види другиго освен „Милите старици“; а защо бе дошла при тях, и сама не би могла да каже; може би просто защото минаваше от Оксфорд Стрийт до едно художническо ателие на Летимър Роуд си ги бе спомнила изведнъж с угризение, като две отдавна изоставени „проскубани пилета“.

Леля Джули наруши мълчанието:

— Току-що говорехме, мила, колко са ужасни тия бури! И какъв безочлив старик е този Крюгер!

— Безочлив ли? — възрази Джун. — Аз мисля, че е в правото си. Откъде накъде ще им се месим? Съвсем заслужено ще бъде да прогони ония жалки заселници. Те са отишли там само за пари.

Смайването и мълчанието бяха нарушени от Франси, която каза:

— Какво? Да не си бурофилка? (Това беше без съмнение първото използване на този израз.)

— Защо не ги оставим всъщност на мира? — отвърна Джун в минутата, когато прислужницата съобщи на прага:

— Мистър Соумс Форсайт.

Сензация след сензация! Почти забравиха да го поздравят, защото любопитстваха да видят как ще мине тази среща между Джун и него; твърде основателно предполагаха (макар и да не знаеха с положителност), че не са се виждали след някогашната неприятна история между нейния годеник и жената на Соумс. Да, едва си подадоха ръка и се погледнаха с крайчеца на лявото си око. Леля Джули побърза веднага да спаси положението:

— Милата Джун е толкова оригинална! Представи си, Соумс, тя смята, че не можем да осъждаме бурите.

— Те се стремят само към независимост — обясни Джун; — и защо да я нямат?

— Защото — отвърна Соумс с малко крива усмивка — са приели нашия суверенитет.

— Суверенитет! — повтори презрително Джун. — А нима ние бихме приели нечий суверенитет?

— Но срещу него получиха финансови улеснения — заяви Соумс. — Договорът си е договор.

— Договорите не винаги са справедливи — избухна Джун, — и щом не са, трябва да се отхвърлят. Бурите са по-слабата страна. Ние можем да си позволим великодушие.

Соумс направи недоволна гримаса.

— Това е чисто и просто сантименталност — каза той.

Леля Естер, за която най-страшното нещо беше да слуша спор, се наведе напред и забеляза решително:

— Какво чудесно време за сезона!

Но Джун не отстъпваше лесно.

— Не зная защо трябва да се присмиваме на сантименталността. Чувствата са най-доброто нещо на тоя свят.