Сага за Форсайтови

Леката изненада на Соумс от откритието, че знае толкова малко за човек, когото смяташе, че познава така добре, се стопи в по-голямата изненада от откритието, че войната може да засегне хората и лично. Роден по време на Кримската война, той бе започнал да помни от времето, когато бяха потушили въстанието в Индия145; многобройните незначителни войни, водени по-късно от Британската империя, бяха чисто професионални146 и не засягаха Форсайтови и политическите им интереси. И сегашната война сигурно нямаше да бъде изключение в това отношение. Но мисълта му преброди все пак бързо целия род. Чувал бе, че двамата Хейман служели в доброволческата кавалерия на дребните земевладелци — това го радваше, защото в нея имаше елегантност; доброволците носеха — или бяха носили — синя униформа. Припомни си, че Арчибалд бе постъпил някога в териториалната армия, но я бе напуснал, защото Никълъс, баща му, бе вдигнал врява, задето си „пилее времето да се перчи в офицерска униформа“. Напоследък бе чул, че най-големият син на Никълъс младши, Никълъс трети, се записал доброволец. „Не — помисли Соумс, като се качваше бавно по стълбите, — няма нищо сериозно!“

Спря се на площадката пред спалнята и тоалетните на родителите си, като се чудеше да надникне ли, за да им каже някоя успокоителна дума. Доловил само обичайния глъч на Пикадили, помисли: „Ако броят на автомобилите се увеличи, цената на жилищните имоти ще пострада“ и вече се готвеше да тръгне към горния етаж, където имаше винаги готова стая за него, когато чу далечния дрезгав вик на вестникопродавеца. Ей сега ще закрещи покрай къщата! Той почука на вратата на майка си и влезе.

Баща му седеше в леглото, наострил уши под побелялата коса, винаги така красиво подстригана от Емили. Беше румен, извънредно чист между белите чаршафи и бялата възглавница, с щръкнали под нощницата високи мършави рамене. Само очите, сиви и недоверчиви под повехналите клепачи, поглеждаха ту прозореца, ту Емили, която се движеше в халат из стаята и натискаше гумената топка на пулверизатора.

— Не се тревожете! — каза Соумс. — Не е пожар. Чисто и просто бурите ни обявяват война.

Емили спря да пръска.

— О! — каза кратко тя и погледна Джеймс.

Соумс също го погледна. Баща му посрещна вестта не така, както очакваха; сякаш го занимаваше друга, неизвестна за тях мисъл.

— Хм! — промълви изведнъж той. — Не ще доживея да й видя края.

— Глупости, Джеймс! Тя ще свърши до Коледа.

— Какво разбирате вие от тия неща? — отвърна рязко Джеймс. — Чудесна история… и при това посред нощ! — Той замълча, а жена му и синът му очакваха като омагьосани да чуят: „Не зная… Не мога да кажа… знаех си аз, че така ще стане!“ Обаче той не каза нищо. Сивите очи блуждаеха, очевидно без да забелязват нищо в стаята; после завивките се размърдаха и коленете му се вдигнаха изведнъж нагоре.

— Трябва да изпратят там Робъртс147. Тая каша я забърка Гладстон със своята Маджуба.

Двамата слушатели доловиха в гласа му нещо необичайно, някаква истинска тревога. Все едно, че казваше: „Никога вече няма да видя тая любима страна в мир и покой. Ще умра, без да науча, че е победила.“ И въпреки чувството, че не бива да насърчават вълненията му, те се трогнаха. Соумс отиде до леглото и погали ръката на баща си, извадена над одеялото — дълга, старческа ръка с изпъкнали вени.

— Помнете ми думите! — каза Джеймс. — Държавните ценни книжа ще спаднат до номиналната си стойност. А Вал, доколкото го познавам, ще се запише доброволец.

— Стига, Джеймс! — извика Емили. — Говориш така, сякаш наистина има някаква опасност.

Спокойният й глас като че го успокои тоя път.

— Така е — промърмори той. — Казах ви какво ще стане. Не зная, разбира се… никой нищо не ми казва. Тук ли ще нощуваш, моето момче?

Кризата отмина, той щеше да се върне към обичайните си тревоги; Соумс увери баща си, че ще нощува тук, стисна му ръката и се качи в стаята.

На другия ден следобед у Тимоти се събра толкова свят, колкото отдавна не бяха виждали в тоя дом. При всенародни тревоги като сегашната беше просто невъзможно да не се съберат. Не че имаше някаква опасност или, по-точно, имаше тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се уверят взаимно, че опасност няма.

Никълъс беше дошъл пръв. Видял бе Соумс в навечерието… и Соумс бе казал, че войната е неизбежна. Оня старик Крюгер просто се е вдетинил… Нищо чудно, сигурно вече е на седемдесет и пет! (Никълъс беше на осемдесет и две.) Какво бе казал Тимоти? Той бе получил удар след Маджуба. Грабители бяха тия бури. Тъмнокосата Франси, дошла веднага след Никълъс, изтананика бързо, само от дух на противоречие, както подобава на свободомислеща Роджърова дъщеря:

— Търкулнала се тенджерката… Колко ще ни струват заселниците, чичо Никълъс?

Колко ли ще струват наистина? Ново остроумие, измислено, както разправяха, от брат й Джордж.