Сага за Форсайтови

— Узнах от братовчед ви какво желаете.

— И?

— Съгласна съм. Винаги съм била съгласна.

Звукът на сдържания, глух глас, недоверчивото, отбранително държане на цялата й фигура му помогнаха сега. Хиляди спомени за тая жена, винаги нащрек пред него, се пробудиха в душата му и той каза горчиво:

— Тогава ще бъдете добра може би да ми дадете сведения, въз основа на които бих могъл да действам. Такива са изискванията на закона.

— Не мога да ви дам нищо друго освен това, което знаете.

— Дванайсет години! Предполагате, че мога да повярвам?

— Не предполагам, че ще повярвате, каквото и да ви кажа, но това е истината.

Соумс я погледна сурово. Казал й бе, че не е променена, но сега забеляза, че е. Не в лице — то беше още по-красиво; не във фигура — беше само малко понапълняла… Не! Промяната беше душевна. Тя се бе сякаш самоутвърдила, пасивната съпротива беше сменена от борчество и смелост. „Да! — помисли той. — От независимия доход! Дявол да го вземе тоя чичо Джолиън!“

— Предполагам, че сте напълно осигурена сега? — попита той.

— Да, благодаря.

— Защо не ми позволихте да се погрижа за вас? Бих го сторил въпреки всичко.

Лека усмивка пробягна по устните й; но тя не отговори.

— Вие сте все още моя жена — продължи Соумс. Защо го каза, какво искаше да каже — сам не знаеше: нито докато говореше, нито след това. Смешна очевидност, но последицата от нея бе поразителна. Айрин стана и го загледа неподвижна. Видя как гръдта й се надига, как тя се обърна да отвори прозореца.

— Защо отваряте? — запита рязко той. — Ще настинете в тази рокля. Никаква опасност не ви заплашва.

И се засмя тъжно.

Тя откликна на смеха му със смях — тих и горък.

— По… навик.

— Малко странен навик — отвърна все така горчиво Соумс. — Затворете прозореца.

Тя го затвори и седна отново. Силна бе станала тая жена… тая… негова жена! Усещаше как тази сила лъха от нея, седнала срещу него в своята броня. Почти несъзнателно стана и се приближи; искаше да види израза на лицето й. Очите й посрещнаха приближаването му, без да мигнат! Господи! Колко ясни бяха и колко дълбоки върху това бяло лице под тъмнокехлибарените коси! Колкото бели бяха раменете й. Смешно чувство! Та той би трябвало да я мрази!

— Най-добре ще бъде да ми кажете — заговори той; — и за двама ни е по-добре да бъдем свободни. А онази история е много отдавнашна.

— Казах ви.

— Твърдите, че не е имало нищо… никого?

— Никого. Ще трябва да потърсите в собствения си живот.

Ужилен от този отговор, Соумс пристъпи към пианото, върна се към камината и се заразхожда назад — напред из стаята, както някога в тяхната гостна, когато не можеше да овладее чувствата си.

— Така няма да го бъде — заяви той. — Вие ме напуснахте. Най-простата справедливост изисква вие…

Видя я да вдига белите си рамене и чу шепота й:

— Да. Но защо не поискахте развод тогава? Нима бих отказала?

Той се спря и я изгледа продължително, почти с любопитство. Как живее всъщност, ако е наистина съвсем сама? И защо не се бе развел? Старото чувство, че никога не го е разбирала, че не е била справедлива към него, го ужили отново, докато я гледаше.

— Защо не пожелахте да ми бъдете истинска съпруга?

— Да, престъпление беше, че се омъжих за вас. И платих за него. Може би ще намерите някакъв изход. Няма защо да се грижите за доброто ми име: аз вече нямам какво да губя. А сега мисля, че е по-добре да си отидете.

Чувство, че е претърпял поражение… че е бил лишен от възможността да се оправдае за още нещо, което не беше в състояние да си обясни, обгърна Соумс като полъх на студена мъгла. Той протегна машинално ръка, взе от камината малка порцеланова ваза, обърна я и каза:

— Лоустофт140! Откъде сте я взели? Аз купих близнака й от Джобсън.

Припомни си изведнъж как преди дванайсет години бяха купували заедно скъп порцелан и продължи да гледа вазичката, сякаш цялото му минало беше в нея. Гласът на Айрин го опомни.

— Вземете я. Не ми трябва.

Соумс я остави на камината.

— Ще си подадем ли ръка? — запита той.