Сага за Форсайтови

И тръгна по притъмнелите улички, а през това време благоразумието и желанието да притежава Анет се люшкаха в съзнанието му. „Bonsoire, monsieur!138“ Колко нежно го бе произнесла! Да можеше да узнае какво мисли! Французойки… хм! Като котки са — не можеш ги разбра! А… колко хубавичка беше! Какво прекрасно младо същество… само за прегръдки! Каква майка за бъдещия му син! Помисли с усмивка за своите роднини, за изненадата им, че се е оженил за французойка, за любопитството им, с което ще се забавлява и ще ги дразни… дявол ги взел! Тополите въздишаха в тъмнината; кукумявка се обаждаше отнейде; реката потъмняваше. „Искам и ще бъда свободен — помисли той. — Няма да отлагам повече. Ще отида да видя Айрин. Който иска работата му да върви, си я върши сам. Трябва да заживея отново… да заживея, да действам, да бъда свой господар.“ В отговор на странното му библейско настроение камбанен звън призова към вечерна молитва.

И посещава миналото

Един вторник, след като се навечеря в клуба, Соумс тръгна да стори нещо, изискващо много повече смелост и, може би, много по-малко деликатност от всяко друго действие в живота му — с изключение на раждането му и на още една постъпка. Избра да отиде вечер, отчасти защото беше по-вероятно Айрин да си е вкъщи, но главно защото не намери достатъчно решителност да иде денем и трябваше да пийне, за да получи повече смелост.

Остави колата си на Крайбрежния булевард и тръгна към Олд Чърч, като не знаеше къде точно е жилищния блок, в който живееше тя. Откри го сгушен зад една много голяма сграда; и след като прочете името „Мисис Айрън Ерън“ — Ерън, разбира се! Моминското й име: възприела го бе, значи, отново! — той се върна към платното на улицата, за да погледне прозорците на първия етаж. Ъгловият апартамент беше осветен, чуваше се, че някой свири на пиано. Той никога не бе обичал музиката, а тайно я бе намразил в отдавнашните дни, когато Айрин така често седеше пред пианото си като в убежище, където знаеше, че той не може да се вмъкне. Отпор! Продължителен отпор, отначало сдържан и таен, а най-после явен! Горчиви спомени го връхлетяха при тия звуци. Сигурно тя свиреше. Сега, уверен, че ще я види, се спря още по-нерешително. Усети, че тръпне пред тая среща; устата му пресъхна, сърцето му затуптя бързо. „Нямам основание да се страхувам“ — помисли той. Но правникът в него се развълнува. Не постъпва ли глупаво? Не трябваше ли да устрои официална среща в присъствието на пълномощника по завещанието? Не! Не в присъствието на онзи приятел Джолиън, който й съчувстваше! Никога! Върна се към входа на къщата и бавно, за да успокои разтуптяното си сърце, се изкачи до първия етаж и позвъни. Когато вратата се отвори, сетивата му се успокоиха от лъхналия го парфюм… парфюм от далечното минало, навел смътни спомени; лъхът на гостната, дето някога бе влизал, на дома, който някога бе притежавал… лъх на изсушени розови листа и мед!

— Съобщете за мистър Форсайт — каза той; — зная, че господарката ви ще ме приеме.

Обмислил бе предварително: тя ще предположи, че е Джолиън.

Щом прислужничката излезе и той остана сам в мъничкия хол, където от меката светлина на единствения глобус всичко — и стените, и килимът — изглеждаше призрачно посребрено, помисли глупаво: „С палто ли да вляза, или да го съблека?“ Музиката престана, прислужничката каза от прага на гостната:

— Заповядайте, сър!

Соумс влезе. Забеляза подсъзнателно, че и тук всичко е сребристо, а пианото е от санталово дърво139. Айрин бе станала и се отдръпна изведнъж; ръката й се опря в клавишите, сякаш търсеше опора, дисхармоничен акорд прозвуча за миг и заглъхна. Свещта на пианото осветяваше шията й, но лицето й беше почти в сянка. Тя беше в черна, вечерна рокля, с дантелена наметка на раменете… Не си спомняше да я бе виждал някога в черно; неволно помисли: „Облича се за вечеря, дори когато е сама!“

— Вие? — чу я да прошепва.

Много пъти бе репетирал мислено тази сцена. Репетицията не му помогна. Той занемя. Никога не бе допускал, че видът на тази жена, която бе така страстно желал и така цялостно притежавал, която не бе виждал от дванайсет години, ще го засегне по такъв начин. Представял си бе как ще говори и действа донякъде като човек, дошъл да разговаря по делови въпрос, донякъде като съдия. Но сега стоеше сякаш не пред една обикновена жена и прегрешила съпруга, а пред някаква сила, неосезаема и неуловима като въздух, която се намираше във и около самия него. Усети, че в сърцето му бликва някаква отбранителна насмешливост.

— Да, странно посещение! Надявам се, че сте добре.

— Благодаря. Седнете, моля.

Тя се отстрани от пианото и отиде да седне до прозореца; отпусна се в креслото, стиснала ръце в скута си. Там лицето й беше осветено, така че Соумс можа да го види; видя очите, косите, все такива, каквито ги помнеше, все така странно прекрасни.

Седна на крайчеца на най-близкото кресло от санталово дърво със сребриста тапицировка.

— Не сте се променили — каза той.

— Така ли? Защо дойдохте?

— Да поговорим по някои въпроси.