Сага за Форсайтови

Неспокоен и унил, Вал потърси тъмната свобода на Грийн Стрийт. И едва когато стигна Пикадили, откри, че има само осемнайсет пенса: човек не можеше да се навечеря с осемнайсет пенса, а той беше много гладен. Погледна жално прозорците на Айсиум, дето често бе вечерял прекрасно с баща си. Тия бисери! Не можеше да ги забрави! Но колкото повече размишляваше и колкото по-далече отиваше, толкова повече огладняваше. Освен възможността да се върне в къщи, оставаха му само две места, дето можеше да отиде: у дядо си на Парк Лейн и у Тимоти на Бейзуотър Роуд. Къде щеше по-малко да съжалява, че е отишъл? Макар й да не го чакат, у дядо си щеше да се навечеря добре. У Тимоти човек можеше чудесно да се наяде, но само ако го чакат. И реши да отиде на Парк Лейн, донякъде подтикван от мисълта, че да замине за Оксфорд, без да предостави на дядо си възможност да му даде малко пари, би било съвсем некоректно и към двамата. Майка му щеше да научи, разбира се, че е ходил, и може да й се стори странно; но нямаше друг изход. Той позвъни.

— Здравейте, Уормсън, ще има ли вечеря и за мене?

— Тъкмо влизат в трапезарията, мистър Вал. Мистър Форсайт много ще се радва да ви види. На обяд казваше, че никак не идвате напоследък.

Вал се засмя.

— Ето ме. Заколете тлъстото теле132, Уормсън, и дайте шампанското.

— Ще попитам мистър Форсайт, мистър Вал.

— Слушайте — измърмори Вал, докато събличаше палтото си, — аз не съм вече ученик.

Уормсън, който не беше лишен от чувство за хумор, отвори насмешливо вратата зад закачалката от еленови рога и съобщи:

— Мистър Валериус, мадам.

„Дявол да го вземе!“ — си каза Вал, докато влизаше.

Но топлата прегръдка и сърдечното „О, Вал!“ на Емили, след тях трепетливото: „Дойде ли най-после?“ на Джеймс възстановиха чувството му за лично достойнство.

— Защо не ни предупреди? Имаме само жиго! Шампанско, Уормсън! — поръча Емили.

И влязоха.

Пред голямата, неразтворена маса, под която някога си почиваха толкова нозе, Джеймс седеше в единия край, Емили — в другия, а Вал — по средата между двамата; и той усети изведнъж колко самотни са сега дядо му и баба му, след като четирите им деца бяха излетели. „Надявам се, че ще хвърля петалата много преди да остарея като дядо — помисли той. — Горкият! Тънък е като върлина!“ И като сниши глас, докато дядо му и Уормсън разискваха въпроса за захарта в супата, каза на Емили:

— В къщи е ужасно, маминко. Навярно знаеш.

— Да, моето момче.

— Вуйчо Соумс беше у нас, когато излязох. Не може ли някак да се избегне разводът? Защо вуйчо така дивашки настоява за развод.

— Шт, мили — прошепна Емили. — Ние крием от дядо ти.

От другия край се чу гласа на Джеймс:

— Какво има? За какво приказвате?

— За колежа на Вал — отвърна Емили. — Там се учеше младия Паризър, Джеймс, помниш ли?… По-късно той едва не разори банката в Монте Карло.

Джеймс измърмори, че не помни… Но Вал трябвало да внимава… да не придобие лоши навици. И погледна внука си с униние, из което проблясваше недоверчива обич.

— Страх ме е — заяви Вал над чинията си, — че ще я карам мъчно там.

Инстинктивно разбираше, че слабото място на дядо му е страхът да не би внуците му да нямат достатъчно пари.

— Хм! — Ти ще получаваш добра издръжка, но трябва да се задоволяваш с нея.

— Разбира се — промълви Вал; — стига да е достатъчна. Колко ли ще бъде, дядо?

— Триста и петдесет; премного, както виждаш. Аз нямах почти нищо на твоите години.

Вал въздъхна. Надяваше се на четиристотин и се страхуваше да не бъдат триста.

— Не знам какво получава братовчед ти, който също е там — продължи Джеймс. — Баща му е богат човек.

— А ти не си ли? — попита дръзко Вал.

— Аз ли? — разтревожи се Джеймс. — Аз трябваше толкова много да харча. Баща ти… — и замълча.

— Вуйчо Джолиън има разкошно имение. Ходих с вуйчо Соумс… Чудесни конюшни.

— Да-а! — промълви глухо Джеймс. — Къщата!… Знаех си аз какво ще стане!

И се замисли мрачно, загледан в рибата си. Трагедията на сина му, предизвикала такова разцепление във Форсайтовия род, все още го въвличаше във водовъртеж от съмнения и страхове. Обзет от нетърпение да говори за Робин Хил, защото Робин Хил означаваше Холи, Вал се обърна към Емили:

— Тази ли е къщата, строена за вуйчо Соумс? — И продължи, след като баба му кимна: — Бих искал да ми разкажеш за него, маминко. Какво стана с вуйна Айрин? Жива ли е? Тази вечер вуйчо изглеждаше ужасно разстроен.

Емили сложи пръст на устните си, но името Айрин бе стигнало до слуха на Джеймс.

— Какво има? — запита той, поднесъл късче овнешко към устните си. — Кой я е виждал? Знаех си аз, че тази история не е свършила още.

— Хайде, Джеймс — смъмра го Емили, — вечеряй спокойно. Никой никого не е виждал.

Джеймс остави вилицата.

— Все вашето си знаете — отвърна той. — Ще умра, но няма да ми кажете нищо. Ще се развежда ли Соумс?

— Глупости! — възрази с неподражаемо самообладание Емили. — Соумс е предостатъчно разумен.

Джеймс приглади към мършавата шия своите дълги побелели бакенбарди.