Сага за Форсайтови

Но виковете им почти не го сепваха, както беше потънал в спомена за тази красива жена, за мекия тъмен поглед, за думите й: „Но не съм имала оттогава.“ Как живееше тази изоставена, самотна, незащитена жена, към която всеки мъж може да протегне ръка… да се опита да я сграбчи при най-лекия знак. Година след година е прекарвала така!

Думата „Поултри“, мярнала се над главите на минувачите, го върна към действителността.

Фирмата „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ — с черни букви върху зеленикав фон — го стресна и му вдъхна смелост; той тръгна по каменните стъпала, като мърмореше:

— Мухлясали пазители на собствеността! Но не можем без тях!

— Търся мистър Соумс Форсайт — каза на момчето, което му отвори.

— Кой го търси?

— Мистър Джолиън Форсайт.

Момчето го изгледа любопитно, защото не бе виждало досега Форсайт с брада, и изчезна.

Кантората „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ бе погълнала постепенно помещенията на „Туутинг и Боулс“ и бе заела целия първи етаж. Фирмата се състоеше сега само от Соумс и неколцина чиновници и стажанти. След оттеглянето на Джеймс преди шест години експедитивността на фирма се засили особено когато отпадна и Бъстърд, изтощен, както се предполагаше, от делото Фариър срещу Форсайт, по-заплетено от винаги и с все по-малко изгледи да ползува тези, които щяха да го спечелят. Със своя здрав усет за действителността Соумс никога не допусна това дело да го тревожи; напротив, отдавна бе разбрал, че провидението му е подарило по този начин по двеста лири годишно чист пожизнен доход… И защо не?

Когато Джолиън влезе, братовчед му правеше списък на държавните ценни книжа, които притежаваше, като смяташе да посъветва своите дружества да ги продадат веднага поради слуховете за война, преди другите да са се досетили да го сторят. Полуобърна се, погледна косо Джолиън и каза:

— Как сте? Само една минутка. Седнете, моля.

Вписа още три суми, сложи една линия, за да отбележи докъде е стигнал, и се обърна към Джолиън, като хапеше откъм дясната страна тънкия си показалец.

— И така?

— Видях я.

Соумс се намръщи.

— Е-е?

— Останала е вярна на спомена.

Джолиън се засрами, че каза това. Лицето на братовчед му придоби оранжевочервен цвят. Какво го накара да подразни това жалко животно?

— Трябва да ви предам, че тя съжалява, задето не сте свободен. Дванайсет години са много време. Вие знаете по-добре от мене закона и възможностите, които той ви дава.

Соумс някак странно изръмжа. Мълчаха цяла минута. „Като восъчен манекен! — помисли Джолиън, наблюдавайки това затворено лице, от което руменината бързо се отдръпваше. — Никога не ще се издаде какво мисли или какво смята да прави. Восъчно, също като на манекен!“ И премести поглед върху плановете на цветущия град „Бай Стрийт он сий131“, чиито бъдещ вид беше изложен на стената — да привлича собственическите инстинкти на клиентите. Странна мисъл хрумна на Джолиън: „Кой знае дали няма да получа разписка… За сондажа от мистър Джолиън Форсайт по развода ми, за съобщението по срещата му с жена ми и за искането ми да я види отново — шестнайсет шилинга и осем пенса.“

Неочаквано Соумс каза:

— Не мога да продължавам така. Казвам ви, не мога.

Очите му блуждаеха из стаята като на животно, което търси възможност да избяга.

„Той наистина страда — помисли Джолиън; — не бива да забравям това, само защото не го обичам.“

Соумс се обърна рязко към него с някакъв глух звук, идващ сякаш от много дълбоко:

— Защо трябва да страдам след всичко, което претърпях? Защо?

Джолиън само вдигна рамене. Разумът му се съгласяваше; чувствата се бунтуваха, без да знае защо.

— Баща ви — продължи Соумс — я харесваше… господ знае защо! Навярно и вие? — Той погледна остро Джолиън. — Струва ми се, че е достатъчно човек да направи някому зло, за да спечели съчувствието на хората. Не зная каква вина имам… Не можах да разбера досега. Винаги се отнасях добре с нея. Давах й всичко, каквото пожелаеше. Защото не можех без нея.

Разумът на Джолиън отново с съгласи, чувството отново отрече. „Какво става? — помисли той. — Сякаш не съм съвсем в ред. А все пак, ако е така, по-добре да не съм, отколкото да съм.“

— Най-сетне — каза Соумс с мрачна суровост. — тя беше моя жена.

И в слушателя му проблесна изведнъж мисълта: „Това е то! Притежание! Да, всички притежаваме по нещо. Но… човешко същество! Пфу!“

— Трябва да погледнете фактите — отвърна той. — или, по-точно, липсата на факти.

Соумс му хвърли отново бърз, мнителен поглед.

— Липсата на факти ли? — повтори той. — Но аз не съм уверен, че е така.

— Извинете — възрази Джолиън. — Аз ви предадох това, което тя ми каза. А то беше съвсем категорично.

— От личен опит имам основание да не проявявам сляпо доверие в думите й. Ще видим.

Джолиън стана.

— Сбогом — каза кратко той.

— Сбогом — отговори Соумс.