Сага за Форсайтови

— Трябва да тръгваме — каза той, — за да не изпуснем влака.

— Вуйчо Соумс никога не изпуска влака — промърмори с пълни уста Вал.

— Защо да го изпускам? — запита Соумс.

— Не зная — изръмжа Вал. — Но други го изпускат.

Пред входната врата стисна продължително и скришом мургавата ръчица на Холи.

— До утре — прошепна той. — В три часа. Ще ви чакам до шосето, така ще спестим време. Ще изкараме чудесна езда.

От вратата на парка се обърна и, ако не бяха принципите му на светски младеж, щеше да й помаха с ръка. Не беше в настроение да разговаря с вуйчо си. Но нямаше особена опасност. Потънал в някакви далечни мисли, Соумс не продума.

Жълтите листа капеха около двамата по тази миля и половина, така често изминавана от Соумс в далечните дни, когато идваше да наблюдава с тайна гордост строежа на къщата… на къщата, замислена да бъде дом на него и жената, от която сега искаше да се отърве. Обърна се веднъж да погледне безкрайната есенна пътека между жълтеещите плетища. Колко далечно беше всичко! „Нямам желание да я видя!“ — бе казал на Джолиън. Наистина ли? „А може би ще трябва“ — помисли той и потрепера от внезапна странна тръпка, сякаш — както казват хората — пристъпваше върху собствения си гроб. Смразяващ свят! Странен свят! Погледна косо племенника си и помисли: „Да бях на неговите години! А как ли изглежда тя сега?“

Джолиън в ролята на пълномощник

След като гостите си отидоха, Джолиън не се върна към рисуването, защото вече се смрачаваше, а отиде в кабинета, с подсъзнателния копнеж да съживи мигновеното видение — баща си, седнал в старото тъмнокафяво кожено кресло, кръстосал крак върху крак, вперил напред светналите си очи изпод купола на масивното чело. Често пъти в тази малка стая, най-приятната в целия дом, Джолиън изпитваше мигновено общение със своя баща. Не че вярваше в безсмъртието на човешката душа — чувството му съвсем не беше така логично — то беше по-скоро някакъв въздушен допир, някакво ухание, едно от ония силни душевни възприятия на форма или светлинни движения, към които са особено податливи хората с артистично око. Само тук — в тази малка и съвсем непроменена стая, където баща му прекарваше най-много часове — можеше да изпита все още чувството, че той не е изчезнал напълно, че здравата мъдрост на тоя стар ум и топлотата на неговата властна обич продължават да живеят.

Какъв съвет би дал баща му при това внезапно припламване на старата трагедия… какво би казал пред тая заплаха, надвиснала над жената, към която се бе привързал в последните седмици на своя живот? „Трябва да сторя най-доброто, което мога — помисли Джолиън. — Той я повери на мене със завещанието си. Но кое е най-доброто?“

И сякаш от стремеж да придобие мъдростта, душевното равновесие и проникновения здрав смисъл на стария Форсайт, той седна в старото кресло и кръстоса нозе. Но му се стори, че там седи някакъв призрак; никакво вдъхновение не го осени, само вятърът почукваше с пръсти по тъмнеещите стъкла на вратата.

„Дали да отида — помисли той, — или да я помоля да дойде тук? Какъв е бил животът й? Какъв ли е сега? Отвратително е да се разравят тия неща след толкова време!“ Фигурата на братовчед му, застанал с ръка на дръжката на маслиненозеленикавата врата, изникна отново пред него, оживяла като фигура от старинен часовник, която изскача при отброяването на часовете; а думите му прозвучаха в ушите на Джолиън: „Аз заповядвам в тоя дом; казах ви вече… и повтарям: не приемаме.“ Отвращението, което беше изпитал тогава към Соумс — към това плоско, обръснато лице с упоритостта на булдог, към сухата, здрава, пригладена фигура, леко приведена като над кокал, който не може да глътне, — изникна отново с някогашната сила, все така живо, не, дори много по-живо. „Ненавиждам го — помисли той, — от дън душа го ненавиждам. И толкова по-добре; така ще ми е по-лесно да взема страната на жена му.“ Полухудожник и полуфорсайт, Джолиън по природа ненавиждаше това, което наричаше с общото име „свади“; ако не го дразнят, той отговаряше напълно на класическото описание на кучката: „Предпочита да бяга, вместо да се бие.“ Лека усмивка застина в брадата му. Каква ирония наистина, че Соумс трябваше да дойде тук… в този дом, построен за самия него! Как гледаше, как зяпаше по тази руина на своите някогашни мечти; как поглеждаше скришом стените, стълбището, как преценяваше всичко! И Джолиън помисли инстинктивно: „Навярно и сега би живял с удоволствие тук. Той никога не престава да копнее за нещо, което веднъж е притежавал. Да-а, трябва все пак да предприема нещо; но колко неприятно, колко неприятно е това.“

Късно вечерта писа в Челси да запита Айрин дали ще може да го приеме.