Сага за Форсайтови

Третият път видя по-красиво лице и снага — неизмъчени от безумни надежди и отчаяние. И щом я погледна, си каза: „Да, вие сте точно това, от което баща ми би могъл да се възхити!“ И странната история за закъснялото лято на баща му постепенно се изясни. Тя говореше за Джолиън старши с благоговение и сълзи на очи.

— Той беше така невероятно мил с мене; не зная защо. Беше така прекрасен и спокоен, седнал в своето кресло под дървото; знаете ли, аз първа го намерих там; беше такъв чуден ден. Струва ми се, че не съществува по-щастлив край. Всеки би пожелал такава смърт.

„Съвсем вярно — помисли той. — Всеки би пожелал да издъхне в разцвета на лятото, когато самата Красота пристъпва по моравата към него.“

Огледа малката, почти празна гостна и запита Айрин какво смята да прави занапред.

— Ще започна отново да живея по малко, братовчеде Джолиън. Чудесно е да имаш собствени пари. Никога не съм имала. Вероятно ще остана в сегашното си жилище, свикнала съм с него. Но ще мога да отида в Италия.

— Разбира се! — промълви Джолиън, поглеждайки едва усмихващите се устни. И си тръгна, като мислеше: „Очарователна жена! Какво нещастие! Радвам се, че татко й е оставил тия пари!“

Не бе я виждал оттогава, но всеки три месеца подписваше чек на нейно име в банката и я уведомяваше с писмо до Челси. В отговор получаваше винаги няколко реда, обикновено от дома й, понякога от Италия; така че образът й се бе свързал със спомена за леко парфюмирана сива хартия, красив отвесен почерк и обръщението: „Драги братовчеде Джолиън“. Сам вече богат човек, той често си казваше, докато подписваше скромния чек: „Предполагам, че с това едва-едва се оправя.“; и се чудеше смътно как изобщо се справя тя в един свят, дето мъжете не бяха свикнали да оставят незавладяна една красива жена. Отначало Холи си я припомняше от време на време; но „дамите в сиво“ бързо изчезват от детската памет; а това, че Джун стискаше устни всеки път, когато в първите седмици след смъртта на дядо й се споменаваше името на бившата й приятелка, обезсърчаваше всеки намек за нея. Само веднъж всъщност Джун бе казала категорично:

— Отдавна й простих. И страшно се радвам, че е независима сега…

Когато получи картичката от Соумс, Джолиън каза на прислужницата — защото не понасяше икономи:

— Поканете го в кабинета, моля, и кажете, че ще дойда след една минута.

После се обърна към Холи и запита:

— Спомняш ли си „дамата в сиво“, която ти бе давала едно време уроци по музика?

— Да, разбира се. Защо? Да не е дошла?

Джолиън поклати глава, смени платнената си работна блуза със сако и замълча, разсъдил изведнъж, че подобни истории не са за тия младежки уши. После, насмешлив и неуверен, тръгна към кабинета.

Застанали до стъклената врата, двама души гледаха дъба зад терасата — единият възрастен, другият млад. „Кое е това момче? — запита се Джолиън. — Те нямаха деца.“

Възрастният се обърна. В срещата на тия двама Форсайтови от второто поколение — много по-изтънчено и превзето от първото — в къщата, построена за единия, а притежавана и обитавана от другия, пролича лека отбранителност, прикрита зад явен стремеж към сърдечност. „Дали е дошъл заради жена си?“ — помисли Джолиън. А Соумс: „Как да започна?“ Докато Вал, доведен за стопяване на леда, наблюдаваше нехайно изпод гъстите си черни ресници тоя „брадат приятел“.

— Доведох Вал Дарти — каза Соумс. — Племенника ми. Тия дни заминава за Оксфорд и реших, че ще бъде добре да се запознае с вашия син.

— О, съжалявам. Джоли не е в къщи. В кой колеж ще бъдете?

— В Би Ен Си127 — отвърна Вал.

— Джоли е в Дома128, но с удоволствие ще ви посети.

— Ужасно много ви благодаря.

— В къщи е Холи. Ако можете да се разберете с братовчедка вместо с братовчед, тя ще ви разведе. Ще я намерите в хола. Тъкмо я рисувах.

С повторно: „Ужасно много ви благодаря!“ Вал изчезна, оставяйки двамата братовчеди пред неразтопения лед.

— Видях ваши картини на акварелната изложба — каза Соумс.

Джолиън премигна. От двайсет и шест години насам той не поддържаше никакви връзки със своите Форсайтови роднини и те си оставаха в съзнанието му свързани с картините „Дарби“ на Фрит129 и с репродукциите на Лендсиър130. От Джун бе чувал, че Соумс минава за добър познавач, а това още повече влошаваше положението. Усети и някакво странно отвращение.

— Отдавна не съм ви виждал — каза той.

— Да — отвърна Соумс, почти без да отвори уста. — Откакто… всъщност точно за това дойдох. Казаха ми, че вие сте неин пълномощник.

Джолиън кимна.

— Дванайсет години са много време — продължи неочаквано Соумс. — Вече… вече ми дотегна.

Джолиън не намери по-подходящ отговор от:

— Няма ли да запушите?

— Не, благодаря.

Джолиън запали цигара.

— Искам да си възвърна свободата — заяви рязко Соумс.

— Аз не се срещам с нея — промълви Джолиън през дима на цигарата.

— Но предполагам, че знаете къде живее?

Джолиън кимна. Не възнамеряваше да съобщи адреса й без нейно позволение. Соумс отгатна, както изглежда, мисълта му.

— Не ми трябва адресът й — каза той; — зная го.

— А какво точно желаете?

— Тя ме напусна. Желая да се разведа.