Сага за Форсайтови

„Не помня чичо Никълъс да се е оплаквал, че «никак не е добре» — помисли си Соумс, — и да не е изглеждал като човек, който ще живее вечно! Какъв род! Ако съдя по него, остават ми още трийсет и осем години здраве. Е добре, няма да ги пропилея.“ Отиде пред огледалото и огледа лицето си. Като се изключат една-две бръчки и четири-пет бели косъма в тънките му черни мустачки, нима бе остарял повече от Айрин? В разцвета на годините си… И той, и тя бяха в разцвета на годините си! Странна мисъл прекоси изведнъж съзнанието му. Безсмислена! Безумна! И все пак се върна отново. Искрено разтревожен от това връщане, както човек се разтревожва от повторни тръпки, които предвещават вече втрисане, той седна на теглилката. Сто петдесет и четири фунта142! Не бе изменил нито с два фунта теглото си в продължение на двайсет години. На колко години беше тя? Почти на трийсет и седем — не бяха много, все още можеше да има дете… Никак не бяха много! Трийсет и седем на девети идущия месец. Добре помнеше рождения й ден… Спазвал го бе почти набожно винаги — дори последния, преди да го напусне, макар да беше почти сигурен, че му изменя. Четири рождени дни в неговия дом! Очаквал ги бе, защото подаръците му означаваха някакво подобие на признателност, някакъв опит за повече топлота. С изключение на последния… когато бе прекалил в своята набожност! И той потъна в мисли. Паметта покрива мъртвите си постъпки с мъртви листа, изпод които те почти не тревожат нашите чувства. И ето че му хрумна изведнъж: „Мога да й пратя подарък за рождения ден. Християни сме все пак. Нима не мога… нима не можем да се съберем отново?“ Все още на теглилката, той въздъхна дълбоко. Анет! Да! Но между него и Анет се изпречваше неизбежно това ужасно бракоразводно дело! А как да се разведе?

„Един мъж може винаги да се справи в такъв случай, като вземе вината върху себе си“ — бе казал Джолиън.

Но защо да се изложи той, да похаби цялото си поприще като стълб на законността? Не беше справедливо! Беше донкихотовско! Дванайсетгодишната раздяла, при която не бе направил опит да се освободи, му отнемаше възможността да използва постъпката й с Босини като основание за развод. Щом не бе сторил нищо, за да си възвърне свободата, значеше, че се е помирил с това положение, дори ако би могъл да намери сега доказателства в нейна вреда, което беше повече от съмнително. Освен това гордостта му не позволяваше да използва някогашната случка: премного бе изстрадал от нея. Не! Само една нова изневяра от нейна страна… Но тя отричаше; а той… почти й вярваше. Безизходица! Да, пълна безизходица!

Соумс стана от хлътналото кресло с червено кадифе с чувството, че всичките му органи са се свили. Нямаше да заспи при такова настроение! Взе палтото и шапката си, излезе и тръгна към източната част на града. На Трафалгар Скуеър забеляза необичайно вълнение, идващо откъм Странд143. То се въплъти скоро във вестникопродавци, които крещяха така неистово, че нищо не можеше да се разбере. Соумс се спря да чуе, когато един от вестникопродавците го наближи.

— Вестници! Извънредно издание! Ултиматумът на Крю-ю-гер! Войната обявена.

Купи вестник. Да, ето: „Последна минута!“ Първата му мисъл беше: „Бурите се самоубиват!“, а втората: „Останало ли ми е още нещо за продаване?“ Ако беше останало, пропуснал бе вече всяка възможност… Утре положително ще настъпи паника в Сити. Преглътна тази мисъл и кимна предизвикателно. Ултиматумът беше безочливост… Той беше готов по-скоро да загуби парите си, отколкото да претърпи това нахалство. Бурите се нуждаеха от урок и щяха да го получат; но за да ги вразумят, ще трябват най-малко три месеца. Англия нямаше войска там; правителството вече закъсняваше! По дяволите тия вестникарски плъхове! Каква нужда имаше да събуждат хората! Можеха да почакат до утре заран! Помисли с тревога за баща си. Ще се разкрещят и по Парк Лейн. Той повика един файтон и каза да го откарат там.

Джеймс и Емили току-що се бяха качили в спалнята си; Соумс съобщи новината на Уормсън и тръгна нагоре, но се спря, защото му дойде наум да го попита:

— Какво мислите за това, Уормсън?

Икономът престана да четка цилиндъра на Соумс, наведе леко глава и отвърна тихо:

— Как да кажа, сър, нямат никакви изгледи за успех, макар да се разправя, че били много добри стрелци. Аз имам син в Инискилингския полк144.

— Така ли, Уормсън? Не знаех, че сте женен.

— Да, сър. Не съм казвал никому. Предполагам, че и той ще замине.