Сага за Форсайтови

Когато скочи отново във файтона, Джолиън се запита защо не я покани да вечерят и да отидат на театър. Какъв самотен, незадоволен, затворен живот!

— Към Хоч-поч! — извика той през прозорчето.

На Крайбрежния булевард един мъж с цилиндър и пардесю мина бързо и така близо до парапета, че сякаш се отърка о него.

„Господи! — помисли Джолиън. — Та това е Соумс! Какво ли е намислил?“ Каза на кочияша да спре на ъгъла, слезе и се върна дотам, откъдето можеше да вижда входа на Айрин. Застанал отсреща, Соумс гледаше осветените й прозорци. „Какво би трябвало да направя, ако влезе? — запита се Джолиън. — Какво имам право да сторя?“ Онзи приятел бе казал нещо вярно: тя беше все още негова жена, съвсем незащитена от възможни неприятности. „Ако влезе — каза си Джолиън, — ще го последвам.“ И тръгна към сградата. Соумс направи още няколко стъпки. Беше вече във входа. Но изведнъж се спря, обърна се и тръгна към реката. „Ами сега? — помисли Джолиън. — След десетина стъпки ще ме познае.“ И той се обърна. Стъпките на братовчед му се чуваха в такт с неговите собствени. Успя все пак да се качи във файтона, преди Соумс да стигне ъгъла.

— Карайте! — каза Джолиън през прозорчето. Соумс ги бе настигнал.

— Кочияш! — извика той. — Зает ли сте? Ало?

— Ало! — отвърна Джолиън. — Вие ли сте?

Внезапното подозрение в лицето на братовчед му, съвсем бяло под светлината на уличната лампа, го накара веднага да реши.

— Мога да ви отведа — предложи Джолиън, — ако отивате на запад.

— Благодаря — отвърна Соумс. И се качи.

— Бях у Айрин — започна Джолиън, щом файтонът потегли.

— Така ли?

— И разбрах, че сте ходили да я посетите вчера.

— Ходих — отвърна Соумс. — Тя е моя жена, както знаете.

Тонът, високомерно-презрително повдигнатата горна устна ядосаха Джолиън; но той потисна гнева си.

— Ваша работа — каза той. — Но ако искате да се разведете, не е много разумно да я виждате, нали? Човек не може да вика на заека „беж“, и на кучето „дръж“.

— Много любезно от ваша страна да ме предупредите — заяви Соумс, — но аз не съм решил още нищо.

— Тя обаче е решила — каза Джолиън, като гледаше пред себе си. — Знаете ли, че човек не може да възстанови това, което е било преди дванайсет години.

— Не се знае.

— Слушайте — продължи Джолиън, — тя е в пренеприятно положение, а аз съм единственият човек, който има законно право да се поинтересува от съдбата й.

— Освен мене — възрази Соумс. — И аз съм в същото пренеприятно положение. Своето тя сама създаде; но причини и моето. Не зная дали не е в неин интерес да изискам а се върне при мен.

— Какво!? — извика Джолиън и усети как цял потрепера.

— Не разбирам какво искате да кажете с това „какво“? — отвърна студено Соумс. — Вашите права по отношение на нея се изчерпват с плащането на лихвите по завещанието, моля ви да помните това. Като намерих за добре за нея да не я излагам на развод, аз запазих правата си и, както казах, не съм решил дали не ще поискам да ги упражня.

— Господи! — засмя се кратко Джолиън.

— Да — потвърди Соумс и гласът му прозвуча злокобно; не съм забравил прякора, който ми даде баща ви: Собственикът! Ненапразно ми го е дал!

— Просто невероятно! — промълви Джолиън.

Все едно; този приятел не може да накара насила жена си да заживее отново с него. Тия времена бяха все пак отминали! Той погледна Соумс и се запита: „Реален ли е този човек?“ Но Соумс беше съвсем реален, както седеше до него, тромав и въпреки това почти елегантен, с подстригани мустаци на бледото лице, с презрителна, застинала усмивка, открила един бял зъб. Настъпи дълго мълчание, през което Джолиън си каза: „Вместо да й помогна, влоших нещата.“ Изведнъж Соумс се обади:

— За нея това е в много отношения най-доброто разрешение.

Такава буря обзе Джолиън при тия думи, че той едва се сдържа на мястото си. Сякаш го бяха затворили в сандък със стотици хиляди негови съотечественици, с тази особеност в националния характер, която винаги го бе възмущавала, съвсем естествена, но необяснима за него — непоклатимата им вяра в договори и установени положения и самодоволното им чувство, че са в правото си да ги използват. Тук, до него, беше истинското въплъщение, телесният образ на собственическия инстинкт… И то в лицето на негов роднина! Невероятно, непоносимо! „Но в това има и нещо друго! — помисли с отвращение той. — Казват, че кучето се връща винаги там, дето е мърсувало! Видът на Айрин бе пробудил злото в него. О, красота! Дяволска напаст!“

— Както казах — заговори пак Соумс, — не съм решил още. И ще ви бъда благодарен, ако имате любезността да не я безпокоите.

Джолиън прехапа устни; ненавиждал винаги разправиите, той почти се зарадва, че му се удава случай да се скара.

— Не мога да ви дам такова обещание — отвърна кратко.

— Добре — заяви Соумс. — Знаем тогава всичко един за друг. Слизам тук.

Каза на кочияша да спре и слезе, без да се сбогува с дума или жест. Джолиън продължи до клуба си.