Сага за Форсайтови

Когато тръгна по улиците на Сохо, където изпитваше винаги чувство на незаконно притежавана собственост, той се унесе в размисъл. Ако Айрин му бе дала син, нямаше да се влачи сега подир други жени! Мисълта изскочи от най-тъмните глъбини на съзнанието му. Син… нещо, на което ще може да възложи своите надежди, което ще осмисли живота му, на което да се облегне, нещо, чрез което човек може да продължи да живее. „Ако имах син — мислеше горчиво той, — свой законен син, бих могъл да се примиря и занапред с досегашния живот. Най-сетне всички жени са еднакви!“ Но след няколко стъпки поклати глава. Не! Не са еднакви! Много пъти се бе опитвал той, в дните на несполучливия си брачен живот, да се увери, че е така; и не бе успял. Не успяваше и сега. Опитваше се да си представи, че Анет е като другата. Но не беше: нямаше обаянието на отдавнашната страст. „А пък Айрин е и моя жена — мислеше той; — моя законна жена. Не съм сторил нищо, за да я отстраня от себе си. Защо да не се върне? Това е редно и законно. Никакъв скандал, никакви тревоги. Ако й е неприятно… Но защо ще й бъде неприятно? Не съм прокажен, и тя не е вече влюбена в другиго!“ Защо да прибягва до хитруванията, жалките изкушения и възможния неуспех на едно бракоразводни дело, когато тя е необитаван дом, очакващ да бъде отново зает и завладян от предишния си законен собственик? За потаен човек като Соумс тази мисъл да си възвърне без никакъв шум своята собственост беше необикновено привлекателна. „Да — помисли той, — добре сторих, че отидох да видя тази девойка. Сега зная коя желая повече. Само Айрин да се съгласи и да се върне — ще се държа към нея така, както желае; ще я оставя да живее по своему; и може би… може би ще се примири най-после с мен.“ Усети, че нещо го дави в гърлото. И продължи упорито покрай оградата на Грийн парк към дома на баща си, като се опитваше да настъпва сянката си, която бягаше пред него в лунното сияние.

ВТОРА ЧАСТ

Третото поколение

В един ноемврийски следобед Джоли Форсайт слизаше по оксфордската Хай стрийт; по същата улица, само че нагоре, вървеше Вал Дарти. Джоли току-що бе сменил костюма си за гребане и отиваше към клуба Фрайнинг-пен, където членуваше отскоро. Вал току-що бе сменил костюма си за езда и отиваше към „ада“ — при букмейкъра150 на Корнмаркет.

— Здравей! — каза Джоли.

— Здравей! — отвърна Вал.

Братовчедите се бяха виждали само два пъти: първия път второкурсникът бе поканил новака на закуска, а миналата вечер се бяха срещнали в една малко екзотична обстановка.

Над някакво шивашко ателие на Корнмаркет живееше един от така наречените непълнолетни — привилегировани младежи с голямо наследство, умрели родители, отсъствуващи настойници и порочни истински. На деветнайсет години той бе тръгнал вече по своя път, привлекателен и недостижим за обикновените смъртни, за които една загуба на комар е предостатъчна. Прочут, че има единствената рулетка в Оксфорд, той използваше предварително и невероятно бързо своите бъдещи доходи. Затъмнил бе Кръм, макар че — сангвиничен и доста пълен — нямаше неговата очарователна вялост. Да играе на рулетка у него, беше за Вал един вид кръщение, а да се връща в колежа след установения час и да влиза през прозореца с подвижни решетки — нещо като първо причастие. И в един момент от тая прелестна вечер, вдигайки глава от омагьосващата зелена маса, той бе зърнал зад облак дим братовчед си, застанал отсреща.

— Rouge gagne, impair et manque!151

Не го видя вече.

— Ела да пием чай във „Фрайнинг — Пен“ — предложи Джоли. Влязоха.

Всеки, който не ги познаваше, но ги видеше заедно, би забелязал една неуловима прилика между тия втори братовчеди от третото поколение Форсайтови: имаха същите черти, при все че очите на Джоли бяха по-тъмносиви, а косата — по-светла и по-къдрава.

— Чай и кифли с масло, моля — поръча Джоли.

— Ще опиташ ли моите цигари? — запита Вал. — Видях те снощи. Провървя ли ти?

— Не играх.

— Аз спечелих петнайсет лири.

Макар че му се искаше да повтори духовитата забележка на баща си за хазартните игри: „Ако те оберат, се възмущаваш; ако обереш — съжаляваш“, Джоли се задоволи да каже:

— Отвратителна игра според мене; онзи приятел ми е съученик. Страшен глупак.

— О! Не мисля! — отвърна Вал, както човек защитава оскърбено божество. — Намирам, че е добро момче.

Димът от цигарите им се виеше в мълчание.

— Ти се познаваш с моите близки, нали? — запита Джоли. — Те пристигат утре.

Вал се поизчерви.

— Така ли? Аз мога да ти дам сигурни данни за ноемврийските състезания в Манчестър.

— Благодаря, аз се интересувам само от класическите надбягвания.

— На тях не се печели — каза Вал.

— Не обичам тотализаторите — заяви Джоли; — там има такава врява и воня. Обичам манежа.

— Аз пък обичам да подкрепя с нещо мнението си — отвърна Вал.

Джоли се усмихна с усмивката на баща си.

— Аз нямам никакво мнение. И винаги губя, ако заложа.

— Всяка наука се заплаща. Ще губиш, разбира се, докато се научиш.

— Да, но все трябва да измамиш някого.

— То се знае; или ние тях, или те нас… това именно е увлекателно.