Сага за Форсайтови

Джоли чакаше с нетърпение да им покаже умението си да гребе, затова тръгнаха незабавно към реката. Докато вървеше между баща си и брат си, Холи се чувстваше поласкана, щом забележеше, че се обръщат да я погледнат. За да го видят колкото е възможно по-добре, те оставиха Джоли на плаващия пристан, а сами продължиха по крайбрежната пътека. Слаб и гъвкав — от всички Форсайтови само Суидин и Джордж бяха дебели, — Джоли беше втори гребец в състезателната осморка, много сериозен и усърден. Джолиън си каза с гордост, че синът му е най-красивото момче в групата; Холи хареса повече един-двама от другите младежи, но, както подобава на сестра, за нищо на света не би го признала. Реката този ден беше светла, ливадите — сочни, дърветата пазеха все още всичките си багри. Благороден покой обгръщаше стария град; Джолиън си обеща да рисува цял ден тук, ако времето се задържи. Осморката мина втори път, на връщане към пристана; Джоли си бе придал много съсредоточен вид, за да не се издаде, че се е запъхтял. Върнаха се покрай реката и го зачакаха.

— О, знаете ли — каза Джоли, като дойде на моравата пред Крайст-чърч, — трябваше да поканя оня приятел Вал Дарти на вечеря с нас. Настояваше да ви покани на обяд и да ви разведе из своя колеж, затова помислих, че ще бъде по-добре аз да го поканя, за да не ходите вие. Нещо не ми харесва.

Бледото лице на Холи поруменя.

— Защо?

— Не знам. Струва ми се без вкус… без обноски. Какви са родителите му, татко? Ние сме втори братовчеди, нали?

Джолиън се отърва с усмивка.

— Питай Холи — отвърна той. — Тя видя вуйчо му.

— На мен Вал ми харесва — отвърна Холи, като гледаше в земята, — но вуйчо му изглеждаше… съвършено друг.

И погледна крадешком Джоли изпод спуснатите си ресници.

— Случвало ли ви се е, мили мои — започна Джолиън с някакво своенравно хрумване, — да чуете историята на нашия род? Звучи като приказка. Първият Джолиън Форсайт — или поне първият, за когото знаем нещо, тоест вашият прадядо — живеел в Дорсет, край морския бряг, и бил по занятие „земеделец“, както се изразяваше пралеля ви; баща му бил също земеделец, с други думи, фермер или, както казваше дядо ви, „съвсем дребна риба“.

Погледна Джоли, за да види как този аристократ ще посрещне разкритието, а с другото око зърна как Холи се зарадва лукаво на унинието на брат си.

— Трябва да е бил дебел, недодялан, истински англичанин от преди промишлената ера. — Вторият Джолиън Форсайт — прадядо ти, Джоли, — известен с прозвището „Високомерният Досет Форсайт“, бил, според семейната летопис, строител, имал десет деца и се преселил в Лондон. Известен е и с това, че обичал да пие мадейра. Можем да си го представим като типичен англичанин от времето на Наполеоновите войни и всеобщия световен хаос. Най-големият от шестимата му сина е Джолиън — вашият дядо — търговец на чай, председател на акционери дружества, един от най-солидните англичани, а за мене — и най-милият.

Гласът на Джолиън бе загубил своята насмешливост; синът и дъщеря му го гледаха замислено.

— Беше справедлив и твърд, с нежно и младо сърце. Помните го вие, помня го и аз. Да минем към другите! Прачичо ви Джеймс, дядото на Вал, има син на име Соумс; с него е свързана някаква романтична история, която не смятам да ви разказвам. Джеймс и останалите осем деца на „Високомерния Досет“ (от които пет са още живи) представляват Англия от Викторианската епоха, с нейните търговски принципи, индивидуализъм, пет на сто печалба и парите налице, ако можете да разберете какво значи това. Те успяха във всеки случай през дълголетния си живот да превърнат наследените трийсет хиляди в цял милион. Никой от тях не си е позволявал волности освен може би чичо ви Суидин, когото някакъв мошеник веднъж изиграл и комуто дали прозвището „Двувпряжния Форсайт“, защото обичал да се разхожда в карета с четири коня. Тяхното време отминава, както и те самите; не знам обаче дали страната печели нещо от това. Те бяха простовати, но здравомислещи хора. Аз съм четвъртият Джолиън Форсайт… жалък носител на това име…

— О, не, татко — прекъсна го Джоли, а Холи му стисна ръката.

— Да — повтори Джолиън, — жалък образец, който представлява само края на века… наследени доходи, дилетантство, лична свобода — нещо различно от индивидуализма, Джоли. А ти, моето момче, си петият Джолиън Форсайт и с тебе започва въртенето на новия век.

Докато той говореше, влязоха в двора на колежа. Холи каза:

— Поразително, татко.

Никой не разбра какво точно имаше предвид. Джоли беше все така сериозен.

В Рейнбоу, който — като всяка оксфордска гостилница — се отличаваше с липсата на каквито и да е нововъведения, имаше само една малка отделна зала с дъбова ламперия, дето смутената Холи остана да посрещна сама, в бяла рокля, единствения гост.

Вал докосна ръката й, сякаш хващаше пеперудка. Дали би пожелала да се накичи с това „жалко цветенце“? Би отивало на косите й. Той извади една гардения от бутониерката си.

— О, не, благодаря… Не мога.