Сага за Форсайтови

Джеймс беше в лошо настроение, защото въодушевлението, пламнало в него от нахалния ултиматум на Крюгер, бе угаснало от слабите успехи през изтеклия месец и настояванията на „Таймс“ за по-големи усилия. Не знаеше как ще свърши всичко това. Соумс се постара да го ободри, като повтаряше постоянно името на Бултър156. Но Джеймс все пак не можеше да каже нищо! Онзи Коли… не мърдаше от своята височина, а Лейдисмит157 оставаше без защита в низината и цялото положение изглеждаше изобщо „чудесна каша“; той смяташе, че би трябвало да изпратят там моряци: те са свестни момчета и свършиха работата в Кръм. Соумс намери друг повод за утеха. Уинифред получила писмо от Вал, че в деня на Гай Фоукс158 в Оксфорд имало тържество с бенгалски огньове и той така си очернил лицето, та никой не могъл да го познае.

— О — промълви Джеймс, — Вал е умно момче. — Но почти веднага поклати глава и каза, че не знае какво ще излезе от него; после погледна тъжно сина си и добави, че Соумс пък изобщо нямал син. А той би желал да има внук, който ще продължи името му. Но… ето какво стана!

Соумс трепна. Не очакваше да засегнат тъкмо така съкровената му тайна. Емили го забеляза, че премигва и каза:

— Глупости, Джеймс; не говори такива неща!

Но Джеймс продължи да мърмори, без да поглежда някого. Ето — Роджър, Никълъс и Джолиън имаха внуци. Суидин и Тимоти не се бяха женили. Самият той се бил потрудил според силите си на тоя свят, но скоро щял да си отиде. И, сякаш бе казал нещо много утешително, замълча, продължавайки да яде мозък, като го слагаше с вилица върху хапки хляб.

Соумс си тръгна веднага след вечеря. Не беше много студено, но той облече все пак шубата си, за да се предпази от пристъпите на нервната треска, която бе усещал през целия ден. Подсъзнателно чувстваше, че така е по-елегантен, отколкото с обикновен черен балтон. Усети плоската кожена кутийка до сърцето си и излезе. Не беше пушач, но запали цигара. Тръгна по Роуд към Найтсбридж, но бавно, за да стигне в Челси в девет и четвърт. Как прекарваше тя вечер след вечер в тая малка дупка! Колко странни са жените! Човек живее с тях, без да ги разбере. С какво бе успял Босини да й вземе ума? Защото постъпката й беше наистина безумие… направо лудост, при която тя бе загубила всякаква представа за стойност на нещата и бе опропастила и своя, и неговия живот! Почувства се за миг герой от някаква повест, който, обзет от християнско милосърдие, ще й възвърне всички блага на живота, ще прости и забрави и ще се превърне в добрия гений на нейното бъдеще. Под едно дърво срещу казармите при Найтсбридж той извади кожената кутийка и погледна как камъните заблестяха на лунната светлина. Да, бяха наистина първокласни! Но рязкото тракване на капачето при затварянето го накара да изтръпне и той тръгна по-бързо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото, почти с надежда, че няма да я намери в къщи. Мисълта за нейната загадъчност го обзе отново. Да вечеря сама ден след ден… при това във вечерна рокля, за да си представя, че е в обществото! Да свири на пиано… за себе си! Нямаше дори куче или котка — доколкото бе видял. Това му припомни за кобилката, която държеше в Мейпълдърм за пътуване до гарата. Когато й да влезеше в конюшнята, тя винаги беше сама, полузаспала; а все пак на връщане бързаше винаги повече, отколкото на излизане, сякаш копнееше за самотата в своята конюшня! „Ще се държа добре с нея! — мислеше несвързано той. — Ще бъда много внимателен!“ И целият копнеж за семеен живот, от който насмешливата съдба сякаш завинаги го бе лишила, нахлу отново в неговата душа, така че срещу гарата Саут Кенсингтън, той вече се отдаде на мечтания. Някакъв мъж излезе със залитане от пивницата на Кингс Роуд, като свиреше на концертина. Соумс го погледа някое време как се върти безсмислено по тротоара под звуците на собствената си провлечена пиянска музика, после пресече отсреща, за да избегне срещата с този пиян глупак. Но пияният забеляза, че Соумс се отбива от пътя си заради него, и го изпрати с порой чистосърдечни проклятия! „Дано го приберат — помисли злобно Соумс. — Да оставят такива негодници да се разтакават, когато по улиците се движат и сами жени!“ Мисълта бе подсказана от женската фигура, която вървеше пред него. Походката й беше странно позната, а когато жената сви край ъгъла, към който той сам се бе запътил; сърцето му затуптя по-силно. Той избърза към ъгъла, за да се увери. Да! Айрин беше; не можеше да сбърка в тази ясна уличка — това беше нейната походка! Тя сви още два пъти и от последния завой я видя да влиза в своя блок. За да не я изпусне, той измина тичешком тия няколко крачки, избърза по стълбите и я настигна пред входа на апартамента. Чу щракването на ключа и застана пред нея точно в минутата, когато тя отвори вратата и се спря слисана на прага.

— Не се плашете! — каза той запъхтян. — Зърнах ви на улицата. Позволете да вляза за малко.

Тя бе сложила ръка на сърцето си, лицето й беше безкръвно, очите й — разширени от уплаха. После като че се овладя, кимна и каза:

— Добре.