Сага за Форсайтови

— Не вярвам нито дума на приказките ви. Вие имате любовник. Ако нямахте, не бихте се държали като… глупачка.

Още преди да зърне израза в очите й, разбра, че е казал нещо неуместно, че се е върнал съвсем неочаквано към словесната свобода от времето на брачния си живот. Обърна се към вратата. Но не можеше да излезе. Нещо дълбоко — най-съкровената и потайна форсайтовска черта, неспособността да отстъпи, невъзможността да разбере, че упорството му е смешно и напразно — не му позволяваше да излезе. Обърна се отново с гръб към вратата, както тя стоеше с гръб към отсрещната стена, без да съзнава колко е смешно да стоят така един срещу друг в двата края на стаята.

— Мислите ли някога за другиго, освен за себе си? — запита той.

Устните на Айрин потрепераха; тя се обърна бавно:

— Минавало ли ви е някога през ума, че аз разбрах своята грешка… своята непоправима, ужасна грешка… още в първата седмица на брака ни; аз се стараех да свикна три години… знаете, че се стараех? За себе си ли го правех?

Соумс стисна зъби.

— Само бог знае какво е било! Аз не можах никога да ви разбера; и никога няма да ви разбра. Имахте всичко, каквото желаехте; можете да го имате отново, дори много повече. Какво толкова неприятно има в мене? Питам ви откровено: какво? — Без да усеща трагизма в своя въпрос, той продължи възбудено: — Не съм сакат, противен, грубиян или глупак. Какво не ви харесва? Какъв тайнствен недъг имам?

Тя само въздъхна в отговор.

Той сключи странно изразително ръце.

— Когато идвах тази вечер тук, аз бях… надявах се… решен бях да туря окончателно точка на миналото, да започна съвършено отначало. А вие ме посрещате с „нерви“, мълчание и въздишки. Не виждам нищо осезаемо. Всичко е някаква… някаква паяжина.

— Да.

Този шепот от другия край на стаята вбеси отново Соумс.

— Е добре, не желая да бъда омотан в тази паяжина. Ще я скъсам. — Той пристъпи към нея. — Слушайте!

Сам не знаеше защо пристъпи към нея. Но когато я наближи, го лъхна изведнъж познатия парфюм на дрехите й. Той сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Целуна не устните, а тънката им стисната черта; тя отблъсна с ръце лицето му и той чу гласа й:

— О, не!

Срам, разкаяние, съзнание, че всичко е напразно, нахлуха в цялото му същество, той се обърна рязко и излезе.

Посещение у Айрин

На гара Падингтън Джолиън видя, че Джун го чака на перона. Получила бе телеграмата му на закуска. Жилището си — ателие и две спални в Сейнт Джонс ууд — тя бе избрала заради пълната независимост, която й осигуряваше. Далеч от наблюдението на мисис Грънди159, непритеснявана от постоянна прислуга, можеше да приема своите „проскубани пилета“ по всяко време на денонощието и често някой нещастен художник без собствено ателие използваше нейното. Тя се радваше на своята свобода и се разпореждаше с личността си с увлечението на девственица; пламенността отредена, но непропиляна за Босини (с която — като се има пред вид форсайтовската й упоритост — сигурно би му дотегнала), тя пръскаше сега по несретниците и бъдещите „гении“ от света на художниците. Живееше всъщност, само за да превръща патиците в лебеди, за каквито ги смяташе. Самата пламенност на покровителството й изопачаваше нейната преценка. Но тя беше честна и щедра; малката й усърдна ръка се бореше винаги срещу гнета на акедемиите и търговците; и макар че доходът й беше значителен, банковата й равносметка често приключваше на пасив.

Дошла бе на гара Падингтън въодушевена от посещението си у Ерик Кобли. Някаква жалка художествена галерия бе отказала на този неподстриган гений да си уреди самостоятелна изложба. След като бе посетил ателието му, безочливият й управител бе изказал мнение, че „от търговско гледище това би било надбягване с един кон“. Този върховен пример за търговска плахост, проявена към любимото й „проскубано пиле“ (така притеснено, с жена и две деца, че тя трябваше да изтегли за него всичките си пари от текущата си сметка), още караше дребното й, решително личице да пламва от възмущение, а златисточервеникавата й коса — да блести по-ярко. Тя прегърна баща си и се качи веднага във файтона, защото имаше да му говори почти толкова, колкото и той на нея. Оставаше само да се види кой ще започне пръв.

Джолиън успя да каже: „Искам да дойдеш с мене, мила“, но по погледа на сините й очи, който се мяташе като опашка на разтревожена котка, разбра, че тя не го слуша.

— Наистина ли, татко, не мога да тегля нищо от капитала си?

— За щастие можеш да теглиш само лихвите, миличка.

— Отвратително! Не може ли да се промени това? Сигурно има някаква възможност. Бих могла да купя един малък салон за изложби, за десет хиляди лири.

— Един малък салон за изложби — промълви Джолиън — изглежда скромно желание. Но дядо ти го е предвидил.

— Според мене — възкликна разпалено Джун — е ужасно да трепериш за парите си, когато по света има толкова гении, направо смазани от немотия. Аз няма да се омъжа, няма да имам деца; защо да не направя добро, вместо да пазя парите си за неща, които никога няма да се случат?