Сага за Форсайтови

Джолиън съзна изведнъж, че бе сбъркал, като доведе Джун — с буйното си пристрастие тя неволно подпомагаше Соумс.

— За Айрин ще бъде най-добре да се прибере на спокойствие при нас в Робин Хил и да чака развитието на нещата.

— Разбира се — съгласи се Джун; — само че…

Айрин погледна Джолиън право в лицето… И нито веднъж при всичките си по-нататъшни опити той не успя да си обясни тоя поглед.

— О, не! Ще създам само неприятности на всички ви. Ще замина зад граница.

По гласа й разбра, че решението й е безвъзвратно. А в съзнанието му прелетя неуместната мисъл: „Ще отида да я видя там.“ И каза:

— Не смятате ли, че в чужбина ще бъдете по-безпомощна, ако му хрумне да ви последва?

— Не зная. Мога все пак да опитам.

Джун скочи и започна да се разхожда из стаята.

— Всичко това е ужасно! — извика тя. — Защо хората трябва да се мъчат и да страдат години наред заради някакъв отвратителен, лицемерен закон?

Една дама влезе в салона и тя млъкна. Джолиън се приближи към Айрин.

— Имате ли нужда от пари?

— Не.

— Искате ли да дам под наем жилището ви?

— Да, Джолиън, ако обичате.

— Кога ще заминете?

— Утре.

— Междувременно няма да се върнете в къщи, нали? — Изрече това с тревога, от която сам се изненада.

— Не, взела съм всичко, което ми трябва.

— Ще ми съобщите ли адреса си?

Тя му протегна ръка.

— Чувствам ви като скала.

— Която се издига върху пясък — отвърна Джолиън, докато стискаше ръката й; — но винаги ще се радвам, ако мога да сторя нещо за вас. Помнете това. Ако промените решението си… Да вървим, Джун. Сбогувай се.

Джун се върна от прозореца и обви шията на Айрин.

— Не мисли за него — прошепна тя; — радвай се на живота и бог да те благослови!

Отнасяйски със себе си спомена за просълзените очи и усмихнатите устни на Айрин, те тръгнаха, без да продумат; когато минаха покрай нея, дамата, прекъснала разговора им, прелистваше вестници на масата.

Срещу Националната галерия Джун възкликна:

— Какъв недостоен тип и какви ужасни закони!

Но Джолиън не отговори. Той притежаваше донейде бащината си увереност и можеше да гледа на нещата безпристрастно, дори когато беше развълнуван. Айрин имаше право: положението на Соумс беше също така или дори по-лошо от нейното. Що се отнася до законите, те се създават с оглед на човешката природа, за която законодателят очевидно няма особено високо мнение. Чувствайки, че ако остане с дъщеря си, непременно ще каже нещо, което би било по-добре да не казва, той заяви, че трябва да се върне в Оксфорд; повика файтон и остави Джун пред акварелите на Търнър с обещание а помисли за нейния салон.

Но, вместо за него, се замисли за Айрин. Казват, че състраданието е брат на любовта! Ако е така, имаше наивна опасност да се влюби в нея. Защото дълбоко я съжаляваше. Като си представеше само, че тя се скита из Европа така самотна и подгонена! „Дано не загуби самообладание! — помисли той. — Толкова лесно би могла да се отчае!“ Той не можеше да си представи всъщност как — след като е загубило леката опора на заниманията си — ще живее това красиво и отчаяно същество, лесна плячка за всеки мъж! В тревогата му имаше нещо повече от обикновен страх и ревност. Жените вършат странни неща, когато се видят притиснати до стената. „Какво ли може да измисли Соумс! — си каза той. — Отвратително, идиотско положение! А хората сигурно ще заявят, че тя е виновна за всичко.“ Влезе във влака загрижен, с наболяло сърце, забута някъде билета си, и когато слезе на перона в Оксфорд, поздрави една дама, която му се стори позната, макар че не можа да си припомни името й, дори когато я видя да пие чай в хотел Рейнбоу!

Там, дето Форсайтови се боят да пристъпят

Потръпващ от крушението на всичките си надежди, все още със зелената кожена кутийка до сърцето си, Соумс вървеше с мислите си, горчиви като самата смърт. Паяжина! Вървеше бързо, без да забелязва нещо в лунната нощ, унесен в спомена за току-що преживяната сцена, за вцепененото тяло, което бе прегърнал. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че тя има любовник… Думите й: „Предпочитам да умра!“ биха били просто смешни, ако нямаше. Може би не го обичаше, но все пак не му бе правила никакви истории до появата на Босини. Да; влюбила се бе отново, иначе нямаше да отвърне така мелодраматично на неговото предложение, благоразумно от всяко гледище! Отлично! Това опростяваше нещата.

„Ще взема мерки да разбера какво е истинското положение — каза си той. — Още утре сутринта ще отида при Полтид.“

Но докато вземаше това решение, разбра, че не ще бъде лесно да си го наложи. Неведнъж в своята адвокатска професия бе използвал бюрото на Полтид, използвал го бе и напоследък в случая с Дарти, но никога не му бе минавало през ум, че ще го използва за проследяване на собствената си съпруга.

Беше прекалено унизително за самия него.