Сага за Форсайтови

— Ние сме Форсайтови, мила — отвърна Джолиън с насмешливостта, с която избухливата му дъщеря не бе успяла да провикне; — а Форсайтови, както знаеш, подреждат притежанията си така, че внуците — ако има изгледи да починат преди родителите си — трябва да оставят завещание за наследство, което биха получили само след тяхната смърт. Разбираш ли? Все едно, и аз не разбирам, но фактите са такива; ние живеем с принципа, че щом има възможност богатството да остане в семейството, не бива да излиза вън от него; ако ти починеш неомъжена, парите ти остават на Джоли и Холи и децата им. Нима не е приятно да знаеш, че каквото и да правиш, никой от семейството не ще остане без средства?

— Не мога ли поне да взема назаем тия пари?

Джолиън поклати глава.

— Можеш да наемеш салон, разбира се, но само със средствата от личния си доход.

Джун презрително се изсмя.

— Да, за да остана след това съвсем без средства и да не мога никому да помагам.

— Мило дете — промълви Джолиън, — не е ли все същото?

— Не — каза разсъдливо Джун; — салон мога да купя за десет хиляди лири, което ще се равнява на четиристотин лири годишен наем; а наем ще трябва да плащам по хиляда лири, при което ще ми остават само петстотин лири. Помисли само, татко, какво мога да направя, ако имам този салон. Ще мога веднага да създам име на Ерик Кобли и на толкова други.

— Имената, които заслужават да бъдат създадени, се създават сами с време.

— След смъртта на човека!

— А познаваш ли някого, мила, който е спечелил от това, че се е прочул приживе?

— Да — отвърна Джун. — Ти. — И стисна ръката над китката.

Джолиън се сепна: „Аз ли? — помисли той. — Аха! Тя смята да ми иска нещо. Ние, Форсайтови, постъпваме в такъв случай всеки по своему.“

Джун се притисна по-близо до него.

— Татко — започна тя, — купи галерията, а пък аз ще ти плащам по четиристотин лири годишен наем за нея. Така нито един от двама ни няма да пострада. И ще си вложиш чудесно парите.

Джолиън направи опит да се измъкне.

— Не смяташ ли — запита той, — че е малко неудобно за един художник да купува салон за изложби? Десет хиляди лири са голяма сума, а освен това не съм търговец.

Джун го погледна с възхищение.

— Не си, разбира се, но си отличен делови човек. Убедена съм, че ще изкарам парите. Ще бъде чудесно да натъркаме по този начин носа на разните жалки търгаши и подобните им.

Тя стисна отново ръката на баща си.

По лицето на Джолиън се изписа шеговито отчаяние.

— Къде е този толкова желан салон? В някой великолепен квартал навярно?

— Точно зад Корк Стрийт.

„Ах! — помисли Джолиън. — Знаех си, че е някъде наблизо! Да видим сега аз какво ще искам от нея!“

— Добре, ще помисля по това, само че не веднага. А ти помниш ли Айрин? Искам да отидем заедно при нея. Соумс е започнал да я безпокои. Тя ще бъде в по-голяма безопасност, ако можем да й дадем някъде подслон.

Думата „подслон“, изречена случайно, беше всъщност най-подходяща да пробуди интерес у Джун!

— Айрин ли? Не съм я виждала от… Разбира се! С радост ще й помогна!

Сега беше ред на Джолиън да стисне ръката й, дълбоко възхитен от своето храбро и великодушно дете.

— Айрин е горда — каза той, като погледна косо Джун, съмнявайки се в нейната тактичност. — Мъчно би приела чужда помощ. Трябва да действаме внимателно. Пристигнахме. Аз й телеграфирах да ни чака. Да предадем картичките си.

— Не мога да понасям Соумс — каза Джун, докато слизаше; — той презира всеки, който не е преуспял.

Айрин беше в така наречения „дамски салон“ в хотел Пиемонт.

С безупречна нравствена сила Джун тръгна право към своята бивша приятелка, целуна я по бузата и двете седнаха веднага една до друга на дивана, дето никой не бе седял от откриването на хотела до днес. Джолиън забеляза, че Айрин е дълбоко трогната от това непринудено опрощение.

— Значи, Соумс пак ви безпокои? — запита той.

— Снощи дойде повторно; настоява да се върна.

— Няма да се върнеш, разбира се? — извика Джун.

Айрин се усмихна леко и поклати глава.

— И неговото положение е ужасно — промълви тя.

— Той си е виновен; трябваше да се разведе с теб още навремето.

Джолиън си припомни как в ония дни Джун пламенно се надяваше, че името на нейния мъртъв и неверен годеник не ще бъде опетнено от бракоразводно дело.

— Да чуем какво смята да прави Айрин — каза той.

Устните на Айрин потрепераха, но тя заговори все пак спокойно:

— Ще трябва да му дам нов повод да се отърве от мене.

— Ужасно! — извика Джун.

— И дума не може да става — възрази съвсем спокойно Джолиън; — sons amour160.

Стори му се, че Айрин ще се разплаче; но тя стана бързо, полуобърна се с гръб към тях и се постара да се овладее.

Изведнъж Джун каза:

— Е добре, аз ще отида при Соумс и ще му заявя, че трябва да те остави на мира. Какво иска на тази възраст?

— Дете. В това няма нищо неестествено.

— Дете! — извика презрително Джун. — Разбира се! За да му остави парите си. Щом толкова му трябва дете, да си намери някоя жена и да му го роди; в такъв случай ти ще имате повод да се разведеш, а той ще се ожени за другата.