Сага за Форсайтови

— Сар!48

— Новото одеяло на квадрати!

Никога не можа да научи тоя приятел да изглежда спретнат; а мисис Соумс имаше наблюдателно око…

— Свалете покрива на файтона; излизам на разходка… с… дама!

Една хубава жена ще иска да видят роклята й, а той… хм! Той… отиваше на разходка с дама! Връщаха се сякаш добрите стари времена.

Цяла вечност, откакто не бе излизал с дама! Последният път, доколкото си спомняше, беше с Джули; горката женица беше нервна през цялото време като котка и дотолкова го ядоса, че когато я остави на Бейзуотър Роуд, каза: „Дяволите да ме вземат, ако те заведа още веднъж!“ И сдържа думата си!

Той отиде при конете и разгледа юздите им; не че разбираше от юзди — не плащаше на кочияша си Шейсет лири годишно, за да се занимава с неговата работа: такова нещо не беше в принципите му. Всъщност славата му като познавач на коне почиваше главно върху факта, че някакви мошеници го бяха изиграли веднъж при дарби.49 Но някой от неговия клуб, виждайки го да слиза от своята карета със сиви коне — той се возеше винаги със сиви коне, защото смяташе, че е по-изискано, — го бе нарекъл „Двувпряжният Форсайт“. Когато този прякор стигна до ушите му чрез Никълъс Трефи, покойният съдружник на Джолиън старши, сам голям любител на карети и навярно пръв във цялото кралство по брой злополуки при каране на кола, Суидин каза, че е в правото си да се държи съответно. Прякорът му се харесваше не защото бе имал или защото щеше да има двувпряжна карета, но защото това звучеше някак много изискано. Двувпряжния Форсайт! Не е лошо! Роден много рано, Суидин бе пропуснал призванието си. Ако се бе появил в Лондон двайсет години по-късно, непременно щеше да стане борсов посредник, но по времето, когато трябваше да избира, тази завидна професия не беше още на голяма почит във висшата буржоазия. Той буквално бе принуден да стане изпълнител при продажба на търг.

Щом зае мястото си и пое юздите, като примигваше от слънцето, огряло бледото му старческо лице, той се огледа бавно. Адолф се бе качил отзад, конярят с кокарда стоеше пред конете, очакващ всеки миг знак за тръгване. И Суидин го даде. Екипажът се втурна напред и, докато си поемете дъх, пристигна, шумен и блестящ, пред вратата на Соумс.

Айрин излезе веднага и се качи в колата — както той разкара по-късно у Тимоти — с лекота… да речем… на Талиони50, без превземки, без това „искам, онова искам“; а най-вече — Суидин наблегна на този факт, като изгледа мисис Септимус така, че тя не знаеше где да се дене от смущение — „без глупави страхове“. На леля Естер описа шапката на Айрин: „Не като грамадните увиснали шапки, годни да събират само прах, в които сте се влюбили днес, а нещо спретнато, мъничко… — Той нарисува кръг във въздуха. — С бял воал… с такъв изискан вкус!“

— От какво беше шапката? — осведоми се леля Естер, която проявяваше вял, но неизменим интерес към облеклото.

— От какво ли? — отвърна Суидин. — Откъде да знам?

И потъна в такова дълбоко мълчание, че леля Естер се уплаши да не е изпаднал в безсъзнание. Но не се опита да го свести; нямаше такива навици.

„Дано дойде някой — помисли тя. — Не ми харесва видът му.“

Но Суидин се съживи изведнъж.

— От какво ли? — изпъшка бавно той. — От какво ли е била наистина?

Не бяха изминали и четири мили, когато Суидин забеляза, че на Айрин й е приятно да пътува с него. Лицето й беше така нежно зад белия воал, тъмните й очи така блестяха в пролетния ден, а щом й заговореше, тя се обръщаше усмихнато към него.

В събота сутринта Соумс я бе заварил да пише на Суидин, че не ще може да излезе с него. Защо отказва? — бе запитал Соумс. На своите роднини можеше да отказва колкото си иска, но той нямаше да позволи да отказва на неговите.

Тя го погледна втренчено, после скъса писъмцето и промълви: „Добре.“

И бе започнала да пише ново писъмце. Когато надникна след малко случайно, той видя, че е до Босини.

— По какъв повод му пишеш? — запита Соумс.

Айрин го погледна отново така втренчено и отвърна спокойно:

— За нещо, което искаше да направя вместо него!

— Хм! — каза Соумс. — Поръчения! Ще изоставиш собствената си работа, ако започнеш да постъпваш така!

И бе замълчал.

Суидин се стресна, когато чу за Робин Хил: далече беше за конете му, освен това той вечеряше в клуба винаги в седем и половина, преди да започне напливът; готвачът беше по-грижлив към по-ранните посетители… лентяй такъв!