Сага за Форсайтови

Бодрият Форсайтов дух отпътува далеко от заспалия, бог знае от кои непроходими фантастични кътчета, при двамата младши, да види какво правят в горичката… дето пролетта вилнееше с ухание на сокове и разцъфтяващи пъпки, с песен на безчетни птици, с килим от синчец и прелестни треви, със слънце, позлатило короните на дърветата да види какво правят, пристъпващи така близо един до друг по тясната пътечка; така близо, че почти се докосваха, да види очите на Айрин, които грабваха като тъмни крадци самото сърце на пролетта. Могъщ невидим пазител, духът му беше там, спираше заедно с тях да погледне рошавото телце на къртицата, умряла само преди час, с още неовлажнена от дъжд или роса кафявосребриста козина, да бди над сведената глава на Айрин и кроткия поглед на натъжените й очи; над главата на младежа, който я гледа така неотстъпно и странно. Върви с тях през просеката, направена от някой дървар, дето синчецът е отъпкан, а един ствол се е превил и клюмнал от разсечения дънер. Качва се с тях по него, стига до края на горичката, зад която се разстила непозната земя, откъдето долита далечно: „Ку — куу… Ку куу!“

Стои той безмълвно край тях, обезпокоен от тяхното мълчание. Толкова чудно! Толкова странно!

После се връща някак виновно през гората… до просеката, все така безмълвно сред нестихващата птича песен и буйно ухание… Хм! Какво ли беше то? Сякаш на оная билка, дето туряха… Ето и дънера, препречил пътеката.

Тук, невидим, смутен, витаещ над тях с нарочно шумолене, неговият форсайтовски дух я вижда застанала до дънера, олюлявайки леко прекрасната си снага; тя се усмихва на младежа, който е вдигнал към нея странно сияещи очи; после се спуска… ох! Ще падне!… Не, само се плъзва към гърдите му; меката й топла снага е в обятията му; целувка; отдръпване; възклицание: „Вие знаете… че ви обичам!“ Знае ли… наистина, тая хубава… Любов ли? Ха!

Суидин се събуди; чувстваше се разнебитен. С някакъв особен вкус в устата. Къде ли е?

Дявол да го вземе! Заспал беше!

И бе сънувал някаква нова супа, с вкус на джоджен.

А младите… къде се бяха дянали? Левият му крак бе изтръпнал.

— Адолф!

Разбойникът не се обади — сигурно спеше някъде. Суидин стана, висок, едър, грамаден в шубата, огледа неспокойно поляната и след малко ги видя да се връщат.

Айрин вървеше напред, а онзи приятел… какъв прякор му бяха дали… Пирата сякаш… пристъпваше унило след нея; навярно го бе жестоко мъмрила. И съвсем заслужено: ще я води толкова далече, за да й показва къщата! Къщата се гледа най-добре от полянката пред нея.

Видяха го. Той протегна ръка и помаха припряно, за да ги накара да побързат. Но те се бяха спрели. Защо бяха застанали там да приказват… да приказват безкрай? Тръгнаха отново. Сигурно го мъмреше, и то съвсем заслужено… Такава грозна сграда той не бе виждал досега.

Погледна го внимателно с бледите си неподвижни очи. Тоя младеж изглеждаше наистина много странен.

— Нищо няма да излезе от тая работа! — каза кисело Суидин, като посочи сградата. — Прекалено модерна е!

Босини го погледна така, сякаш не бе чул; по-късно Суидин каза на леля Естер: „Екстравагантна личност… гледа ви съвсем особено… Чепат човек!“

Не обясни какво му е дало повод за тази неочаквана психологическа оценка: дали изпъкналите скули, чело и брадичка на Босини или жадното изражение на лицето му, пълна противоположност на спокойното задоволство, с което според Суидин трябва да се отличава съвършеният джентълмен.

Оживи се, щом споменаха за чай. Презираше чая — брат му Джолиън старши бе търгувал с чай и бе натрупал пари от чая, — но тъй като беше жаден и имаше страшно неприятен вкус в устата, беше готов да пие каквото и да е. Много би желал да осведоми Айрин за вкуса в устата си… тя беше така състрадателна… но доброто възпитание не позволяваше такова нещо; само въртеше език и леко облизваше небцето си.

В дъното на палатката Адолф бе навел котешките си мустаци над един чайник. Но го остави изведнъж, за да отвори бутилка шампанско. Суидин се усмихна, кимна към Босини и каза:

— Та вие сте същински Монте Кристо!

Този прочут роман — един от петте-шестте, които бе чел — бе оставил дълбоко впечатление в съзнанието му.

Взе чашата от масата и я вдигна с протегната ръка, жаден, нямаше да пие нещо долнокачествено! После я доближи до устните си и отпи една глътка.

— Хубаво вино — каза най-после, като поднесе чашата към носа си; — но не като моя хайдсийк!

В тоя момент именно му хрумна мисълта, която по-късно сподели у Тимоти със следните думи: „Никак няма да се учудя, ако оня архитект се е влюбил в мисис Соумс.“

От тоя миг бледите му кръгли очи не преставаха да проверяват това откритие.

— Този приятел — каза той по-късно на мисис Септимуз — я следи с поглед като куче… Чепата личност! Не се учудвам… тя е наистина очарователна жена и при това олицетворение на скромността! — Този образ бе създаден във въображението от смътния спомен за уханието, лъхащо от Айрин като полуразцъфнало цвете със замайващ аромат. — Но не бях напълно уверен в това до момента, когато видях да вдига кърпичката й!

Очите на мисис Смол пламнаха от възбуда.