Сага за Форсайтови

След като Суидин разправи подробно у Тимоти за тази паметна разходка, целият разказ — допълнен с малко любопитство, с мъничко коварство и с искрено желание да й направят добро — бе предаден и на Джун.

— Какъв ужас, мила! — заключи леля Джули. — Да каже, че не искала да се върне в къщи! Какво значи това?

Разказът беше наистина странен за девойката. Тя го изслуша, като се червеше от мъка, после стана изведнъж, ръкува се сухо и си отиде.

— Просто невъзпитана! — каза мисис Смол на леля Естер, когато Джун си бе отишла.

Но начинът, по който посрещна новината, бе изтълкуван неправилно. Тя се разстрои. Има следователно нещо не в ред. Странно! Бяха такива приятелки с Айрин!

Всичко това съвпадаше прекалено добре със слуховете и намеците, които се чуваха напоследък. Припомниха си разказа на Юфимия за театъра… За това, че мистър Босини е постоянно у Соумс. Така ли? Да, разбира се, ще ходи… заради строежа! Тук нищо не се признаваше открито. На Форсайтовата борса се говореше открито само при най-големи и явни неприятности. Тази машина беше прекрасно устроена: един намек, един незначителен израз на съжаление или съмнение беше достатъчен да предизвика трепет в така отзивчивата фамилна душа. Никой не желаеше този трепет да причини никому мъка, напротив: той се дължеше на най-добри намерения, на чувството, че всеки член от рода е крепко свързан с фамилната душа.

В основата на тия приказки имаше и много доброжелателство; то се изразяваше често в съчувствени посещения, съобразно светските обичаи, като по този начин се проявяваше доброта към страдащите; а нестрадащите имаха приятната утеха, че други са сполетени от нещастие, от което самите те са били ощетени. Всъщност само желанието да се разгласят фактите — от които се въодушевява и печатът — накара, да речем, Джеймс да влезе във връзка с мисис Септимус, мисис Септимус — с малките дъщери на Никълъс, а дъщерите на Никълъс — с кого ли не. Висшата класа, до която бяха успели да се издигнат, изискваше у членовете си откровеност и, главно, сдържаност. Това съчетание им осигуряваше правото да се числят към нея.

Мнозина от младите Форсайт съвсем естествено смятаха и открито заявяваха, че не желаят никой да наднича в личните им работи; но невидимият магнетизъм на семейното клюкарство беше така могъщ, че те не можеха за нищо на света да укрият и най-дребният факт от живота си. Чувстваха, че подобен стремеж би бил безнадежден.

Един от тях (Роджър младши) направи героичен опит да освободи подрастващото поколение от това иго и нарече Тимоти „дърт котарак“. Но ударът му рикошира върху собствените му плещи; защото думите му стигнаха твърде деликатно до ушите на леля Джули, която ги потвърди възмутено пред мисис Роджър, а от нея те се върнаха до Роджър младши.

Но все пак страдаха обикновено грешниците; например Джордж, когато загуби всичките си пари на билярд; или самият Роджър младши, когато едва не се ожени за девойката, с която — както разправяха — бил вече свързан по закона на природата. Или Айрин, тръгнала, както предполагаха — макар и да не го казваха открито, — по опасен път.

Всичко това беше не само приятно, но и полезно. Спомагаше часовете у Тимоти на Бейзуотър Роуд да минават много по-лесно. Безброй часове, които щяха да бъдат иначе празни и скучни за живеещите там. А домът на Тимоти беше една от стотиците подобни къщи в Лондон — къщи на неутралните осигурени класи, които не участват в борбата и намират смисъл в живота, като наблюдават борбите на другите.

Ако не са приятните фамилни клюки, там би било наистина скучно. Слухове, приказки, съобщения, предположения — та нима не бяха те децата на тоя дом, обичани и скъпи като бъбривите малчугани, от които братята и сестрите бяха лишени в своя жизнен път? Да приказват за тях, беше все едно да си представят, че притежават тия деца и внуци, за които сърцата им копнееха. Не можеше наистина да се каже с положителност дали сърцето на Тимоти жадуваше за нещо, но несъмнено беше, че той се разстройваше при появата на всеки малък Форсайт.

Напразно Роджър младши казваше: „Дърт котарак!…“ Напразно Юфимия вдигаше ръце, провикваше се: „Ох, ония тримата ли?“, заливаше се в безгласен смях и изпищяваше накрая. Напразно и не много любезно от тяхна страна.

Положението, което по това време можеше да изглежда — особено за форсайтовските очи — странно, да не кажем „непоносимо“, не беше в края на краищата толкова странно, като се вземат предвид някои факти.

Факти, които бяха пропуснали да забележат.

Преди всичко в сигурността, породена от голям брой благополучни бракове, забравяха, че любовта не е парниково цвете, а волно растение, поникнало във влажна нощ или в слънчев пек от волно семе, издухано край пътя от волен вятър. Волно растение, което, ако цъфне случайно в нашите градини, наричаме цвете; а цъфне ли отвън — наричаме бурен; цвете или бурен, от уханието и багрите му лъха винаги волност!