Сага за Форсайтови

И след това — тъй като фактите и личностите от собствения им живот не им бяха дали възможност да узнаят тази истина — Форсайтови изобщо не признаваха, че когато този бурен поникне, мъжете и жените се превръщат в нощни пеперуди, които бледият му цветец привлича като пламък.

Много време бе минало, откакто Джолиън младши бе прескочил плета; и съществуваше опасност да се установи отново традицията, че хората от техния ранг никога не прескачат плета, за да откъснат тоя цветец; че от любов, като от шарка, човек заболява само веднъж, на определена възраст, и може да се излекува завинаги — както от шарката с успокояваща помада от мед и масло — в брачното легло.

От всички, до които стигна странната мълва за Босини и мисис Соумс, най-много се разтревожи Джеймс. Отдавна бе забравил как той, дълъг и блед, с кестеняви бакенбарди, ухажваше. Отдавна бе забравил къщицата в окрайнините на Мейфеър53, дето бе прекарал първите дни от своя живот, или, по-точно, отдавна бе забравил тия първи дни, а не къщицата — един Форсайт никога не забравя къща, — която бе продал по-късно с чиста печалба от четиристотин лири.

Отдавна бе забравил ония дни с техните надежди, страхове и съмнения за благоразумието на брака (защото Емили беше хубавичка, но нямаше нищо, а сам той едва изкарваше тогава по хиляда лири годишно), както и странното непреодолимо влечение, което не му даваше покой, докато накрая реши, че ще умре, ако не се ожени за девойката с русата коса, така красиво прибрана на тила, с прекрасните рамене, които се подаваха от стегнатия корсет, с красивата снага, скрита в огромния кринолин.

Джеймс бе минал през огъня, но бе минал и през годините, които гасят огъня; изпитал бе най-тъжното преживяване — да забравиш какво значи да си влюбен.

Забравил беше! Толкова отдавна бе забравил, че дори не помнеше, че е забравил.

А сега до него бе стигнала мълвата за съпругата на сина му; съвсем смътна, като сянка, която витае из почти осезаемата видимост на нещата; недействителна, неузнаваема като призрак и като призрак вдъхваща неизразим ужас.

Той се опитваше да разбере, но без полза; все едно да се опитва да отнесе към своята личност някоя от трагедиите, за които четеше всеки ден във вечерния вестник. Просто не можеше. А може би и нямаше нищо. Само празни приказки. Тя не се разбираше наистина много добре със Соумс, но беше мила и добра… да, мила и добра!

И Джеймс, като повечето мъже, обичаше скандалните истории и с случваше да каже спокойно, облизвайки устни: „Да, да… за нея и за младия Джейсън… разправят, че били заедно в Монте Карло!“

Но значението на подобна постъпка — нейното минало, настояще и бъдеще — никога не му бе идвало наум. Какво означаваше тя, какви страдания и възторзи са довели до нея, каква бавна, непреклонна съдба се таи в голите, понякога гнусни, но винаги тръпчиви факти — едва сега всичко това изникна пред него. В такива случаи той нямаше навика да осъжда, да хвали, да прави изводи или да обобщава; само слушаше почти жадно и повтаряше, каквото е чул, с не малка наслада, сякаш е изпил чашка херес или аперитив.

Но сега, когато подобно нещо — или по-точно, мълвата, намекът за подобно нещо — засегна и самия него, той се почувства като в мъгла, която изпълваше устата му с отровен вкус и му пречеше.

Скандал! Опасност от скандал!

Единствено като си повтаряше тая дума, той можеше да спре мисълта си върху нея, да си представи това нещо. Забравил бе усещанията, необходими за разбиране развоя, съдбата или значението му; просто не можеше вече да допусне, че е възможно хората да се изложат на опасност заради някакво любовно увлечение.

Смешно би било дори да се предположи, че измежду познатите му, които отиваха всеки ден на работа в Сити, а в свободното си време купуваха ценни книжа и къщи, ходеха на вечери или — както бе чувал — играеха на карти, би имало човек, който да се изложи на каквато и да е опасност за нещо така отвлечено и въображаемо като любовта.

Любов! Струваше му се наистина, че е чувал такава дума, както и правилото, че „млад мъж и млада жена не бива да се оставят никога сами“, запечатало се в съзнанието му като географски паралели на карта (защото, стигне ли се до „основата“ на нещата, всички Форсайтови бяха отлични реалисти); а другото… да, него той можеше да си представи само чрез думата „скандал“.

Но не! В тия слухове нямаше нищо вярно… не можеше да има. Той не се страхуваше; снаха му беше едно наистина мило същество. Но лошо е, когато такава мисъл ти бръмне в главата. Джеймс беше неспокойна натура… от ония хора, които не се отървават лесно от подобни мисли и се измъчват от предчувствия и нерешителност. От страх да не загуби нещо, което иначе би могъл да запази, той беше просто неспособен да вземе решение, докато не се убеди напълно, че ще загуби, ако не го вземе.

В живота имаше обаче много случаи, когато дори вземането на решение не зависеше от него: сегашния беше един от тях.

Какво можеше да стори? Да поговори със Соумс. Това щеше само да влоши нещата. Освен това той дори беше сигурен, че всъщност няма нищо.