Сага за Форсайтови

Всичко беше заради оня строеж. Той се бе отнесъл още отначало с недоверие към това намерение. Защо бе хрумнало на Соумс да отива извън града? Ако искаше непременно да похарчи куп пари, за да си строи къща, защо не бе взел първокласен архитект вместо никому неизвестния Босини? Джеймс бе предвидил какво ще стане. А сега бе чул, че къщата струва на Соумс много повече, отколкото се предполагаше отначало.

Този именно факт изясни за Джеймс истинската опасност в положението. С тия хора на „изкуството“ е винаги така; разумен човек не бива да има работа с тях! Предупредил бе и Айрин. А ето какво излезе!

И изведнъж Джеймс реши, че ще трябва да се осведоми лично. След тази мъгла от тревоги мисълта, че ще види къщата, го изпълни с необяснимо задоволство. Успокоението се дължеше може би просто на това, че е решил да направи нещо, или по-скоро на факта, че ще види къщата.

Чувстваше, че като погледне сградата от тухли, вар, дърво и камък, построена от тоя, когото подозираше, ще вникне в самата същина на слуховете за Айрин.

И така, без да се обади никому, той отиде до гарата със закрита двуколка, а оттам продължи с влак до Робин хил; и тъй като там обикновено нямаше кабриолети, видя се принуден да продължи пеша.

Тръгна полека по хълма, като превиваше с мъка кокалестите си колене и рамене, приведен и, въпреки това елегантен в цилиндъра и редингота си, безукорно лъскави и чисти благодарение на реда в домакинството. Поддържаше го Емили; по-точно, не го поддържаше — защото хората от доброто общество не следят дали копчетата по дрехите са се скъсали, а Емили беше от доброто общество, — но следеше икономът да го поддържа.

Джеймс трябваше да пита три пъти за пътя; винаги повтаряше дадените указания, искаше от запитания да му ги каже още веднъж и сам ги повтаряше пак, защото беше разговорчив по нрав, а освен това предпазливостта не е никога излишна из непознати места.

На всички разправяше, че търси новострояща се къща; но едва когато му посочиха покрива й между дърветата, той наистина се увери, че не са го насочвали погрешно.

Облачно небе сякаш потискаше света като светлосив варосан таван. Никаква свежест или ухание във въздуха. В такъв ден и британските работници дори не се стараеха да направят нещо повече от онова, което са длъжни, и вършеха работата си без монотонните разговори, с които се прогонва мъката от труда.

Хора по ръкави работеха тук-таме из недовършената сграда, чуваха се прекъснато чукане, звънтене на метал, стъргане с трион, тракане на ръчни колички по дъски; а кучето на надзирателя, вързано за дъбовата греда, заскимтяваше от време на време като завиращ чайник.

Току-що поставените стъкла на прозорците, мацнати с по едно бяло петно в средата, гледаха Джеймс като очи на сляпо куче.

Шумът от строежа продължаваше, остър и нерадостен под сивобялото небе. А дроздовете, които търсеха червеи в прясно разкопаната пръст, почти не се обаждаха.

Джеймс тръгна между купчини чакъл — прокарваха вече пътеката — и стигна пред главния вход. Спря се и вдигна глава. Малко нещо можеше да се види от това място и той го видя веднага; постоя така доста време, замислен кой знае за какво.

Порцелановосините очи под гъстите и рошави побелели вежди не мръдваха; дългата горна устна на широката уста, оградена от красивите бакенбарди, се сви веднъж-дваж; от това неспокойно, унесено изражение можеше лесно да се разбере откъде Соумс бе получил стеснителността, която се появяваше понякога на лицето му. Джеймс сякаш си казваше: „Не знам… животът е сложно нещо.“

В това положение го изненада Босини.

Джеймс свали поглед от неизвестното птиче гнездо, което сякаш търсеше в небето, към лицето на Босини, изразяващо насмешливо презрение.

— Добър ден, мистър Форсайт. Дойдохте да видите лично строежа, нали?

Както знаем, Джеймс бе дошъл тъкмо за това и въпросът го накара да се почувства неудобно. Все пак протегна ръка и каза:

— Добър ден! — без да погледне Босини.

Архитектът му направи път с насмешлива усмивка.

Тази учтивост се стори подозрителна на Джеймс.

— Най-напред ще искам да пообиколя — каза той, — да видя как работят!

Тераса от дялан камък, с лек наклон вляво, обхващаше югоизточната и югозападната страна на къщата и се спускаше към приготвена за затревяване пръст; Джеймс тръгна по терасата.

— Колко струва това нещо? — запита той, като видя, че терасата завива и зад ъгъла.

— Колко мислите? — попита Босини.

— Откъде да знам? — отвърна някак смутено Джеймс. — Двеста-триста, предполагам.

— Точно!

Джеймс го погледна остро, но архитектът сякаш не го забеляза и той си помисли, че може да не е дочул правилно отговора.

Когато стигнаха пред входа за градината, се спря да обгърне пейзажа.

— Това трябва да се отчете — посочи той дъба.

— Така ли? Смятате, че с това дърво не ще имате достатъчно простор срещу дадените пари?

Джеймс го изгледа отново с подозрение — този младеж имаше странен начин на изразяване.

— Как да кажа — отвърна той, като натъртваше нервно и смутено на думите си, — не виждам за какво ви е дърво!

— Още утре ще го отсекат — обеща Босини.

Джеймс се разтревожи.