Сага за Форсайтови

Точната и непосредствена причина на това писмо, естествено, не можеше да се отгатне, макар че не беше невероятно Босини да е бил подтикнат от някакъв внезапен бунт срещу своето подчинение към Соумс — вечното взаимоотношение между изкуството и собствеността, така великолепно резюмирано върху гърба на едно от най-необходимите съвременни пособия със сентенция, достойна за Тацит:

Тос. Т. Сороу

Изобретател

Бърт М. Подланд

собственик на изобретението.

— Какво смяташ да му отговориш? — попита Джеймс.

Соумс дори не обърна глава.

— Не съм решил — каза той и продължи да пише защитата.

Един негов клиент, построил някакви сгради на площ, която не му принадлежеше, бе получил внезапно неприятно предложение да ги събори. Но след внимателното проучване на фактите Соумс бе открил възможност да даде мнение, че клиентът му е придобил право на собственост чрез владение и макар площта без съмнение да не му принадлежи, той е в правото си да я задържи и трябва да стори подкрепа на мнението си, за да може, както казват моряците, „да удържи“.

Той имаше репутация на човек, който дава разумни съвети; хората казваха: „Идете при младия Форсайт — той е умен мъж.“ И сам ценеше високо тая репутация.

Вродената му мълчаливост беше в негова полза; нищо не можеше да остави у хората, особено у хората с имоти, по-твърдо впечатление, че е солиден мъж. И той беше наистина солиден. Традиция, навик, възпитание, наследена способност, вродена предпазливост, всичко това създаваше една солидна професионална почтеност, неподатлива на никакви изкушения поради простия факт, че почиваше върху вродено отбягване на рисковете. Как би могъл да пропадне, когато ненавиждаше всички обстоятелства, при които пропадането беше възможно?… Човек не пада от под!

А безбройните Форсайтови, които имаха нужда от услугите на солиден мъж при неизброимите сделки, свързани с най-разнообразни видове собственост — като се почне с жени и се свърши с правото върху някой воден източник, — намираха, че е изгодно и сигурно да се доверят на Соумс. Лекото му високомерие, изражението му на човек, който винаги се рови да открие прецеденти, беше също и неговата полза — никой не е високомерен, ако не разбира работата си!

Фирмата се ръководеше всъщност от него, защото, макар че все още идваше почти всеки ден да се осведомява лично, Джеймс само седеше на стола си, кръстосал крака, объркваше вече решени неща и накрая си отиваше, а другият съдружник, невзрачният Бъстард, работеше много, но никой не се съобразяваше с мнението му.

И така Соумс продължаваше упорито защитата. Но не може да се каже, че беше спокоен. От време на време го преследваше чувство за близка неприятност. Опитваше се да го отдаде на физическо неразположение — черният му дроб не беше в ред, — но знаеше, че не е така.

Погледна часовника си. След четвърт час трябваше да отиде на събрание в „Новото каменовъглено дружество“ — едно от предприятията на чичо му Джолиън; там ще види може би чичо Джолиън и ще може да поговори с него за Босини — не бе решил какво, но все щеше да му каже нещо… Нямаше във всеки случай да отговори на писмото, докато не види чичо Джолиън. Стана, прибра грижливо черновата на защитата. Влезе в тъмната умивалня, завъртя електрическия ключ, изми ръцете си с черен уиндзорски сапун и ги изтри с кърпа между ролки. Изчетка косата си, оправи с особено внимание пътя по средата, завъртя отново електрическия ключ, взе си шапката, каза, че ще се върне в два и половина, и излезе на Поултри.55

До канцеларията на „Новото каменовъглено дружество“ не беше далеко. Те се намираха на Айрън монгър лейн; там именно, а не в Канън Стрийт хотел, дето по-амбициозните дружества правеха събранията си, се състоеше винаги общото събрание на каменовъгленото дружество. Джолиън старши бе обърнал още от начало гръб на вестниците. „Какво общо има публиката — казваше той — с моите предприятия!“

Соумс пристигна точно навреме и зае мястото си до управителния съвет, насядал в редица срещу акционерите, всеки директор зад собствената си мастилница.

Лесно отличим в центъра на редицата със своя черен, закопчан редингот и бели мустаци, Джолиън старши седеше, облегнат на стола, сложил крайчеца на пръстите си върху един екземпляр от доклада и баланса на директорите.

Отдясно, както винаги небрежен, седеше секретарят, „несменяемият“ Хемингс; всепоглъщаща скръб светеше в прекрасните му очи; а зад стоманеносребристата брада, траурна като цялата му външност, се съзираше една от черна по-черна връзка.

Случаят беше наистина тъжен, защото само преди шест седмици се бе получила телеграма от минния експерт Скориър, изпратен да обследва тайно мините, който съобщаваше, че директорът Пипин се е самоубил, когато се бе опитал след двегодишно мълчание да напише писмо на Управителния съвет. Това писмо беше на масата; щяха да го прочетат на акционерите: те трябва да знаят, разбира се.

Хемингс бе казвал често на Соумс, застанал с разтворени поли на редингота пред камината: