Сага за Форсайтови

После вниманието му се върна към Босини. Странно как този човек не му излизаше от ума дори по време на работа!

Посещението на Айрин на къщата… В това нямаше нищо особено; но все пак можеше да му каже. Макар че тя изобщо никога нищо не му казваше. Ставаше все по-мълчалива и докачлива. От сърце му се искаше къщата да бъде привършена по-скоро и да се пренесат в нея, далеч от Лондон. Градът не й понасяше; нервите й не бяха съвсем в ред. Глупавото хрумване за отделна стая се появи отново!

Събранието вече приключи. Благоговейният Соумс бе спрял Хемингс под снимката на злополучната шахта. Гневно усмихнат и смръщил вежди, дребният мистър Букър се караше на раздяла със стария Скръбсол. Двамата жестоко се ненавиждаха. Разправията произлизаше от някакъв договор за смола, който дребният мистър Букър бе измъкнал от Управителния съвет за племенника си през главата на стария Скръбсол. Соумс бе чул за това от Хемингс, който обичаше да поклюкарства, особено по адрес на директорите, с изключение, разбира се, на Джолиън старши, от когото се страхуваше.

Соумс чакаше удобен момент. И последният акционер вече излизаше от вратата, когато той се приближи към чичо си, който си туряше шапката.

— Мога ли да поговоря с вас една минутка, чичо Джолиън?

Не е известно какво очакваше Соумс от този разговор.

Вън от това почти тайнствено страхопочитание, което Форсайтови изобщо изпитваха към Джолиън старши, навярно заради склонността му към философстване или може би — както Хемингс несъмнено би се изразил — заради брадичката му, между младия и стария Форсайт съществуваше, и винаги бе съществувала, едва доловима неприязън. Тя прозираше в студенината на поздрава, в уклончивите намеци, с които говореха един на друг, и навярно се дължеше на долавяната от Джолиън старши спокойна твърдост (той я наричаше направо „инат“) у младежа, и на тайния страх, че може би не ще бъде в състояние да се наложи и на него.

И двамата Форсайт, в доста отношения далечни като двата полюса, притежаваха — много повече от останалите членове на рода в различния си нрав — една съществена черта, — твърдо и благоразумно прозрение в „сделките“, което е най-висшата отлика на достойната им класа. При по-щастливи обстоятелства всеки от тях би могъл да достигне висока кариера: да стане добър финансист, голям строител или държавник; при все че, когато изпадаше в особено настроение — под влиянието на пура или на природата, — Джолиън старши би могъл, ако не да се надсмее, то поне да погледне критично своите постижения, докато Соумс, който никога не пушеше пури, не би бил способен на такова нещо.

Освен това в съзнанието на Джолиън старши продължаваше да се таи скритата мъка, че синът на Джеймс… на Джеймс, когото той бе смятал винаги за такова невзрачно същество!… ще преуспява, докато неговият собствен син…

И накрая, но не на последно място — защото и той, като всеки Форсайт, не беше застрахован срещу семейните клюки, — стоеше злокобният, неопределен, но въпреки това тревожен слух за Босини, уязвяващ жестоко гордостта му.

Както можеше да се очаква, раздразнението му беше насочено не към Айрин, а към Соумс. Мисълта, че съпругата на племенника му („Защо този приятел не проявява повече внимание към постъпките й…“ — мислеше несправедливо той, сякаш Соумс можеше да прояви повече внимание!) би могла да отнеме годеника на Джун, беше непоносимо унизителна. Съзрял опасността, той не я прикриваше, а признаваше с безстрастието на широкия си ум, че това не е невероятно: Айрин беше наистина привлекателна!

Още докато излизаха от заседателната зала към шума и суетата на Чипсайд, той предусети за какво ще му приказва Соумс. Повървяха цяла минута, без да заговорят: Соумс с безшумни ситни стъпки, Джолиън старши съвсем изправен, използващ вяло чадъра си за бастун.

Скоро свиха в сравнително тиха улица, защото пътят на Джолиън старши водеше към Мургейт стриийт, дето щеше да има друго заседание.

Без да вдигне очи, Соумс започна:

— Получих писмо от Босини. Вижте какво пише. Помислих, че трябва да ви съобщя. Похарчих за къщата много повече, отколкото възнамерявах, и искам да сме наясно.

Джолиън старши прочете неохотно писмото.

— Писмото му е достатъчно ясно.

— Той говори за „свобода на действие“ — отвърна Соумс.

Джолиън старши вдигна глава. Дълго потисканите раздразнение и неприязън към този млад човек, чийто живот започваше да се вплита в неговия собствен, избухна изведнъж:

— А защо си му възложил работата, щом нямаш доверие в него?

Соумс го погледна скришом.

— Късно е вече да се разисква този въпрос — каза той. — Искам само да се разберем, че ако му дам свобода на действие, няма да ме въвлече в прекалени разходи. Помислих, че ако ти поговориш с него, казаното ще има по-голяма тежест.

— Не — отсече Джолиън старши. — Не искам да се меся в тая работа!

В думите на чичото и племенника се долавяше неизреченото и, поради това, много по-сериозно значение. А погледите, които си разменяха, показваха, че и двамата съзнават това.