Сага за Форсайтови

Мисълта, че е варварство да затвориш в клетка диви зверове, сигурно никога не бе минавала през ума и на баща му: той принадлежеше към старата школа, която смяташе, че е хуманно и възпитателно да затвориш маймуните и пантерите, може би защото вярваше, че тези животни ще се научат с време да не измират така глупаво от мъка и страдания зад решетките, като създават на обществото разходи да ги заместват с нови! За баща му и за всички Форсайтови удоволствието да гледат тези красиви животни в заточение надделяваше над неудобството от тоя затвор за самите животни, които господ така несъобразително беше оставил на свобода! Този затвор беше за тяхно добро, защото ги предпазваше от безбройните опасности и им даваше възможност да съществуват в спокойната самота на самостоятелен дом! Очевидно е, че дивите зверове са създадени всъщност единствено за това, да живеят в клетки!

Но, тъй като в нрава на Джолиън младши имаше и заченки на безпристрастие, той размисли, че е може би погрешно да заклеймява като варварство една постъпка, която доказваше просто липса на въображение, защото нито един от хората с подобно гледище не е бил в положението на затворените животни и не може следователно да се очаква, че ще разбере техните чувства.

Едва когато напуснаха градината — Джоли и Холи в блажено опиянение, — Джолиън старши намери възможност да заговори на сина си по въпроса, който тежеше на сърцето му.

— Чудя се какво да правя — каза той. — Ако продължава да се държи така, не зная докъде ще стигнем. Исках да отиде при лекар, но тя не желае. Упорита като муле! Щом не иска да направи нещо, няма да го направи, и толкова!

Джолиън младши се усмихна; очите му се спряха на бялата му брадичка. „И двамата сте си лика-прилика“ — помисли той, но не продума.

— После — продължи Джолиън старши, — и тоя Босини! С удоволствие бих му натрил носа, но не е моя работа, макар че… Не виждам защо да не го сториш ти — добави неуверено той.

— Какво е направил? По-добре да се разделят още сега, ако не се разбират!

Джолиън старши погледна сина си. Щом стигнаха до разискване на въпрос, свързан с отношенията между двата пола, той стана недоверчив. Джо сигурно имаше малко превратни разбирания по въпроса.

— Да — а, не зная как мислиш ти — каза бащата. — Предполагам, че симпатиите ти са на негова страна… няма да се изненадам, ако е така; но аз мисля, че той се държи отвратително, и, ако ми се мерне пред очите, ще му го кажа.

После изостави тая тема.

Невъзможно беше да разисква със сина си каква е всъщност и какво значение има измяната на Босини. Нима синът му не бе сторил същото нещо (може би дори по-лошо) преди петнайсет години? Последиците от тая лудост сякаш нямаше да имат край!

Джолиън младши също мълчеше; той бе проникнал веднага в мисълта на баща си, защото, смъкнат от оная висота, откъдето всичко изглежда очевидно и просто, той бе придобил много по-проницателна и изтънчена възприемчивост.

Но отношението, което бе възприел преди петнайсет години към въпросите на пола, се различаваше от това на баща му. Невъзможно беше да се хвърли мост над тая пропаст.

Той каза равнодушно:

— Сигурно се е влюбил в друга жена.

Джолиън старши го погледна с подозрение.

— Не зная — отговори той. — Но така разправят.

— Трябва да е вярно тогава — забеляза неочаквано Джолиън младши; — предполагам, че са казали коя е тя?

— Да — потвърди Джолиън старши. — Жената на Соумс!

Джолиън младши не подсвирна. Събитията в собствения му живот му бяха отнели способността да подсвирква по такъв повод — само загледа баща си и едва доловима усмивка пробягна по лицето му.

— Те бяха неразделни приятелки с Джун! — промълви той.

— Бедничката Джун! — прошепна Джолиън младши. Представяше си я все още тригодишно дете.

Джолиън старши неочаквано се спря.

— Не вярвам нито дума от всичко това — каза той. — Женски приказки. Повикай файтон, Джо, страшно съм уморен!

Застанаха край един ъгъл да чакат дали ще се зададе някой празен файтон; в това време край тях минаваха карета след карета, отвеждащи от Зоологическата градина „форсайтовци“ от всякакъв вид. Хамутите, ливреите, лъскавите космати коне блестяха под лъчите на майското слънце и всяка карета, файтон, екипаж, кабриолет сякаш пееше с колелетата си:

Аз, конете, кочияшът и лакеите
заедно с каретата струваме цял куп пари,
но си заслужаваме разхода. Погледнете
господаря с господарката, проклетниците!
Охолство и сигурност… това е то!

Такъв, както е известно, е подходящият съпровод за разходката на всеки Форсайт.

Един екипаж, теглен от чифт алести коне, се движеше по-бързо от всички други. Той подскачаше леко на високите си пружини и четиримата пътници се клатушкаха вътре като в люлка.