Шърли

Дъщерите можеха да служат за пример на своя пол. Бяха високи и всяка от тях притежаваше по един римски нос и безупречно образование. Вършеха всичко добре. Историята и нравоучителните книги бяха облагородили умовете им. По отношение на принципите и схващанията им не би могло да се желае нещо повече. Трудно бе да се открият някъде другаде две по-добре обмислени и пресметнати съществувания, светоусещания, поведения и навици. Двете владееха наизуст определен кодекс от закони за езика и обноските, присъщи на школуваните млади дами, и самите те никога не се отклоняваха от неговите любопитни дребни параграфи, а отклоненията на околните предизвикваха у тях потаен и споделен шепнешком ужас. Нещастието, това ужасно проклятие, не им бе непознато — бяха открили това чудовищно нещо в онази черта, която другите наричат Оригиналност. Незабавно съзираха признаците на това зло и където и да се натъкнеха на следите му — било в някой поглед, слово или действие, по страниците на някоя книга със свеж и жив стил или пък в изразите на нечия интересна, необикновена, изчистена и изразителна реч, — те потръпваха и се отдръпваха в ужас: над главите им надвисваше опасност, гибелта похлопваше на вратата. Какво бе това странно нещо? Щом е непонятно, сигурно е нещо лошо. Следователно трябва да бъде осъдено и оковано във вериги.

Хенри Симпсън, единственият син и най-млад член на семейството, бе на петнадесет години. Обикновено той не се отделяше от възпитателя си, а когато го напускаше търсеше компанията на братовчедка си Шърли. Момчето се отличаваше от сестрите си — бе дребно, хромо и бледо; в големите му очи имаше някакъв безжизнен блясък — обикновено погледът му бе малко замъглен, но притежаваше способността да се възпламенява: имаше моменти, когато не само блестеше, но дори пламтеше. Някое скрито чувство бе в състояние да налее страните му с цвят и да придаде решителност на затруднените му движения. Майка му го обичаше. Тя считаше, че странностите му са признак на някакво предопределение. Приемаше, че той не е като другите деца, и смяташе, че е сред числото на избраните (един нов Самуил) и богопомазан по рождение: синът й трябваше да стане свещеник130. Мистър Симпсън и дъщерите му не разбираха момчето и затова почти не се занимаваха с него. Шърли го бе превърнала в свой любимец, а той бе приел Шърли като другарка в игрите.

В този домашен кръг — или по-скоро извън него — живееше възпитателят като някакво чуждо тяло.

Да, Луис Мур бе чуждото тяло в дома на семейство Симпсън — свързан с тях и въпреки това отделен, винаги присъствуващ и винаги на разстояние. Всеки от членовете на това образцово семейство се отнасяше към него с подобаваща почит. Бащата проявяваше строга любезност, която понякога дразнеше; майката, по природа с блага душа, бе внимателна, но официална; дъщерите виждаха в него просто една абстракция, а не жив човек. Ако се съди по държането им, възпитателят на брат им за тях не бе от плът и кръв. Те бяха образовани, образован бе и той — но не за тях. Те притежаваха умения, той също имаше известни дарби, които обаче оставаха скрити за техните възприятия. И най-вдъхновената рисунка, излязла изпод пръстите му, за тях представляваше само къс бяла хартия; и най-оригиналната забележка, отронила се от устните му не достигаше до ушите им. Нищо не бе в състояние да надмине благоприличието на тяхното собствено поведение.

По-добре би било да кажа, че нищо не можеше да се равнява с него. Спомням си един факт, който извънредно много удави Каролайн Хелстоун — тя установи, че, братовчед и няма нито един приятел във Фийлдхед, че и за мис Кийлдар той е просто обикновен учител и в много малка степен мъж и човек, както и за двете достопочтени мис Симпсън.

Какво се бе случило с добросърдечната Шърли, та бе толкова безразлична към незавидното положение на едно същество, което живееше тъй изолирано под нейния покрив? Тя не беше високомерна към него, но просто никога не го забелязваше, не му обръщаше никакво внимание. Независимо дали Луис бе наблизо, или отсъствуваше, дали разговаряше, или мълчеше, Шърли рядко забелязваше дори това, че той съществува.