Шърли

Що се отнася до самия Луис Мур, той имаше вид на човек, привикнал с подобен начин на живот и решил да го понася за известно време. Мислите му сякаш бяха зазидани вътре в него и не надаваха глас от своя затвор. Той никога не се смееше, усмихваше се рядко и не се оплакваше. Задълженията си изпълняваше съвестно. Ученикът му го обичаше. Луис Мур не искаше нищо повече от останалия свят, освен вежливост. Дори изглеждаше, че не би и приел нищо повече, поне в този дом, защото, когато братовчедка му Каролайн плахо отправи към него негласно предложение за приятелство, той не я окуражи. Започна по-скоро да я отбягва, отколкото да търси компанията й. Изпитваше топли чувства само към още едно живо същество в къщата, освен към ученика си и това бе грубиянинът Тартар. Последният, винаги навъсен и опърничав с останалите, разви у себе си необикновено пристрастие към него — едно толкова изразено пристрастие, че понякога, когато Мур бе повикван и столовата и влизаше там, за да заеме мястото си на масата, без да бъде удостоен с ни най-малко внимание. Тартар се надигаше от леговището си до нозете на Шърли и се отправеше към мълчаливия учител. Веднъж — само веднъж — тя забеляза предателството. Тогава протегна бялата си ръка и с ласкав глас се опита да примами питомеца си обратно. Тартар се огледа и след известно умилкване и няколко въздишки — нещо съвсем типично за поведението му — все пак не се отзова на поканата й, а съвсем хладнокръвно се настани на задните си лапи до Луис Мур. Този господин притегли черната му муцуна върху коляното си и след като го потупа, почти незабележимо се усмихна на себе си.

През същата тази вечер някой по-бдителен наблюдател би забелязал, че след като Тартар поднови верността си към Шърли и отново се излегна близо до табуретката й, дръзкият възпитател успя само с една дума и жест да го примами обратно. Щом дочу думата, кучето наостри уши, а при жеста то се изправи и се запъти към Мур с любовно наведена глава, за да получи очакваната милувка. След като Тартар бе погален, многозначителната усмивка отново пробягна по кроткото лице на възпитателя.

— Шърли — каза Каролайн един ден, докато седяха сами в летния павилион, — знаехте ли, че братовчед ми Луис е възпитател в семейството на чичо ви, преди те да дойдат тук?

Шърли не отговори веднага, както имаше навик да прави, но най-сетне каза:

— Да, разбира се. Знаех го отпреди.

— Така си и мислех. Бях уверена, че това ви е известно.

— Е, и? Какво от това?

— Учудвам се, че никога не сте ми го споменавали.

— А защо това трябва да ви учудва?

— Просто е странно. Невъзможно ми е да намеря обяснение. Вие говорите много, говорите толкова свободно. Как е станало така, че никога не сте споменавали за това?

— Ами защото просто никога не съм споменавала, ето ви обяснението — засмя се Шърли.

— Странно същество сте вие! — отбеляза приятелката й. — Мислех си, че ви познавам добре, но разбирам, че съм се заблуждавала. Мълчахте като гроб за мисис Прайър, а ето че има и друга тайна. Но защо го превърнахте в тайна — на това мога да си отговоря.

— Не съм го превръщала в тайна, тъй като не съм имала причина за това. Ако ме бяхте попитали кой е възпитателят на Хенри, щях да ви кажа. А освен това си мислех, че знаете.

— Но има и други неща, които ме озадачават в случая. Клетият Луис не ви е по вкуса — защо? Може би подобно положение на зависимост ви се струва унизително? Желаете ли братът на Робърт да заема по-висок пост?

— Братът на Робърт, как ли не! — последва възклицание, произнесено с тон, в който се долавяше нещо като презрение.

И с жест на горделиво нетърпение Шърли откъсна една роза от клона, който надничаше през отворения прозорец.

— Да — повтори Каролайн с тиха твърдост, — братът на Робърт. Защото той наистина е брат на Жерар Мур, макар природата да не го е дарила с тъй привлекателна външност или толкова горд вид. Но кръвта му е също толкова благородна и той е точно толкова джентълмен, колкото ако бе свободен.

— Мъдрата ми, смирена и набожна Каролайн! — иронично възкликна Шърли. — Хора и ангели, чуйте я! Не бива да презираме обикновената външност, нито пък мъчителните, макар и почтени професии, нали така? Погледнете обекта на вашата възхвала, ето го там, в градината — продължи тя, като посочи през една пролука сред надвисналите пълзящи растения. През тази пролука се виждаше Луис Мур, който бавно се приближаваше по пътеката.

— Той не е грозен, Шърли — с умолителен глас каза Каролайн, — не е и грубиян. Тъжен е, умът му е заключен в мълчание. Но аз мисля, че е интелигентен. Освен това можете да бъдете сигурна, че ако той не притежаваше нещо достойно за уважение, мистър Хол никога нямаше да търси компанията му, както прави сега.

Шърли се засмя веднъж, после още веднъж и всеки път в смеха и отекваха нотки на някакъв сарказъм.