Шърли

— Наистина обичам да чета — зная, че притежавам разум, зная, че притежавам и чувствителност.

В този момент влезе мис Кийлдар.

— Хенри — каза тя, — донесох ти обеда тук. Аз сама ще ти го приготвя.

Шърли постави на масата чаша прясно издоено мляко, чиния с нещо, което доста наподобяваше щавена кожа, и един прибор, който напомняше голяма вилица за обръщане на печени филийки.

— Какво правите вие двамата? — продължи тя. — Ровите из писалището на мистър Мур?

— Разглеждаме старите ви тетрадки — отвърна Каролайн.

— Моите стари тетрадки?

— С упражненията ви по френски. Погледнете! Сигурно са много ценни, щом ги пазят така грижливо.

Каролайн й показа пакета, а Шърли веднага го грабна.

— Не съм подозирала за съществуването на това — каза тя. — Мислех си, че всички те отдавна са изгорели в кухненската печка или пък са послужили за буклите на прислужницата в Симпсън Гроув. Защо си ги запазил, Хенри?

— Това не е мое дело — и през ум не ми е минавало, че старите тетрадки могат да имат някаква стойност. Мистър Мур ги е сложил във вътрешното чекмедже на писалището си — сигурно просто ги е забравил там.

— Точно така, сигурно ги е забравил — отвърна като ехо Шърли. — Вижте колко красиво са написани — самодоволно отбеляза тя.

— Каква лудетина бяхте в онези дни, Шърли! Помня ви толкова добре — едно слабичко и крехко създание, което можех да вдигам от пода, макар да беше толкова високо. Виждам ви с дългите, безбройни къдрици по раменете и разкошния колан. В самото начало успяхте да съживите мистър Мур, но май скоро след това го натъжихте.

Шърли прелистваше ситно изписаните страници, без да продума. След малко отбеляза:

— Това бе написано през един зимен следобед. Представлява описание на снежен пейзаж.

— Спомням си — каза Хенри, — че когато го прочете, мистър Мур извика: „Voila le francais gagne!“131 Тогава той каза, че било добре написано. След това вие го накарахте да нарисува описания от вас пейзаж.

— Значи не си забравил, Хал?

— Разбира се, че не. Него ден се караха на всички ни, че не сме слезли за чай, когато ни повикаха. Спомням си как моят възпитател бе седнал пред статива си, а отзад вие със свещ в ръка го наблюдавахте как рисува заснежената скала, бора, полегналата под него сърна и полумесеца, надвиснал над тях.

— Къде са рисунките му, Хенри? Добре би било Каролайн да ги види.

— В папката му, но на нея има катинарче, а ключът е у него.

— Помоли го за ключа, когато дойде.

— По-добре вие го помолете, Шърли. Сега страните от него — забелязвам, че вече се отнасяте към него с гордостта на господарка.

— Вие сте цяла загадка, Шърли — пошепна в ухото й Каролайн. — С всеки изминал ден правя такива странни открития — аз, която си въобразявах, че се ползувам с доверието ви! Потайно същество! Дори това момче ви порицава.

— Виж какво, Хари, изглежда, съм забравила „доброто старо време“ — каза мис Кийлдар в отговор на младия Симпсън, без да обърне внимание на Каролайн.

— Не бива така. Не заслужавате да бъдете утринната звезда на един мъж, ако паметта ви е толкова къса.

— Утринната звезда на един мъж — как ли не! А под „мъж“ разбираш собственото си многоуважавано „аз“, нали? А сега хайде, моля ти се, изпий си млякото, докато е топло.

Сакатото момче се надигна и закуцука към камината, край която бе оставило патерицата си.

— Милото ми куцо момче! — прошепна Шърли с най-нежния си глас, докато му помагаше.

— А кого обичате повече — мен или мистър Сам Уин, Шърли? — попита момчето, докато тя го настаняваше в едно кресло.

— О, Хари! Сам Уин ме отвращава. Ти си моят любимец.

— Ами мен или мистър Малоун?

— Отново теб, хиляди пъти теб.

— Но все пак те са големи мъже, високи по метър и осемдесет и с бакенбарди.

— Затова пък ти, Хенри, докато си жив, никога не ще бъдеш нещо повече от един куц човек с дребна фигура и блед лик.

— Да, зная.

— Не бива да си тъжен. Нима не съм ти разказвала често кой е бил също толкова блед, дребен и страдащ като теб и при все това силен като гигант и храбър като лъв?

— Адмирал Хорейшо?

— Да, адмирал Хорейшо, виконт Нелсън и херцог на Бронти132 — величав по сърце като титан, храбър и героичен като света и епохата на рицарството, предводител на мощта на Англия, командувал силата й над дълбините и мятал гръмотевиците й над водната шир.

— Велик човек, ала аз не съм така войнствен, Шърли. А умът ми е тъй разтревожен, изгарям ден и нощ, и ми е трудно да кажа за какво — вероятно за да бъда, да върша нещо, да страдам.

— Хари, теб те тормози умът ти, който е по-силен и по-възрастен от тялото ти. Той е пленник, окован от физиката ти. Но той тепърва ще извоюва избавлението си. Учи внимателно — изучавай не само книгите, но и света. Ти обичаш природата — обичай я без страх. Бъди търпелив и изчаквай хода на времето. Ти няма да станеш войник или мореплавател, Хенри, но ако живееш, ще станеш — чуй предсказанието ми, — ще станеш писател, може би поет.

— Писател! Това е лъч, това е лъч светлина за мен! Ще стана, ще стана! Ще напиша книга, за да мога да я посветя на вас!