Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

След туй вече не ми беше до смях и веселие, макар палатът и дворът да гъмжаха от хора. Народът пиеше вино и бира и изпитваше неописуем възторг от всички дяволии, които Каптах непрестанно измисляше. Той бе забравил патилата си в харема, а удареното му око бяха наложили с парчета прясно месо, та вече не го болеше, макар че все още беше синьо. Но мен какво ме измъчваше — това не мога да ви кажа, защото не знам.

Мислех си, че във Вавилон имах още много неща за изучаване. Само донякъде бях усвоил гадаенето по овчи черен дроб и все още не умеех да капвам зехтин във вода, както го правеха жреците. Бурабуриаш ми беше много задължен за моето лекарско умение и за приятелството ми и знаех, че на тръгване щеше да ме обсипе с големи подаръци, ако останех негов приятел. Ала колкото повече размислях, толкова повече ме смущаваше ликът на Минея, въпреки че тя се бе държала дръзко с мен. Мислех си също за Каптах, който довечера трябваше да умре заради налудничавата прищявка на царя. Без да поиска съгласието ми, той бе избрал моя слуга за мним цар.

Тези разсъждения ожесточаваха сърцето ми и аз реших, че след като Бурабуриаш се бе провинил спрямо мен, мое право беше да му отвърна по същия начин, макар вътрешно да съзнавах, че тази мисъл престъпваше всички закони на приятелството. Но аз бях чужденец и самотник и добрите нрави не ме обвързваха. Ето защо надвечер се спуснах до брега, наех гемия с десет гребци и им казах:

— Днес е денят на мнимия цар. Знам, че сте пияни от радост и не ви се гребе. Ще ви дам обаче двойно по-голяма отплата, защото заможният ми чичо почина и трябва да отнеса тялото му при неговите предци. Налага се да го сторя, преди неговите деца и моят брат да са подели спор за наследството и аз да остана с празни ръце. Затуй ще ви възнаградя богато, ако стигнем възможно по-бързо. Очаква ни дълъг път, защото нашите предци почиват в старото ни имение близо до границата с Митани.

Гребците замърмориха недоволно, ала аз им купих две делви бира и им казах да пият до залез-слънце, а на смрачаване да са готови за потегляне. Тогава те разгорещено се възпротивиха:

— По тъмно изобщо не тръгваме, нощта е пълна с всякакви големи и малки таласъми и зли духове, дето надават страхотни крясъци, пък може и гемията да преобърнат или да ни погубят!

— Ще принеса жертва в храма, за да не ни сполети нещастие по пътя — успокоих ги аз. — А звънът на среброто, което ще получите след пристигането ни, положително ще заглуши крясъка на таласъмите.

Отправих се към кулата, където почти нямаше хора. Заради празника на мнимия цар всички жители на града се бяха събрали около палата. В двора на храма принесох в жертва една овца и огледах черния й дроб, но мислите ми бяха толкова объркани, че по него не отгатнах нищо съществено. Забелязах само, че бе по-черен от обикновено и вонеше, та ме обзеха лоши предчувствия. Изцедих кръвта на овцата в един мях и го отнесох под мишница в палата. Когато прекрачвах прага на царския харем, над главата ми се стрелна лястовица, която сгря сърцето ми и ми вдъхна кураж, беше птица от моята родина и реших, че ми носи щастие. На евнусите в харема казах:

— Оставете ме насаме с обезумялата девойка, за да прогоня дявола от нея!

Подчиниха ми се и ме въведоха в една стаичка. Там обясних на Минея какво трябваше да стори и й оставих ножа и напълнения с кръв мях. Тя обеща да послуша съвета ми и аз си тръгнах. Затворих вратата след себе си и предупредих евнусите никой да не я безпокои, защото съм й дал цяр за прогонване на дявола, а той може да се всели в оня, който отвори вратата без мое нареждане. Не бяха нужни повече уверения, за да ми повярват.

Слънцето клонеше на залез и във всички помещения на палата нахлуваше кървавочервена светлина. Каптах отново ядеше и пиеше, а Бурабуриаш му прислужваше с насмешка, като от време на време се кикотеше като момиче. Край масите в локви от вино лежаха заспали пияни мъже — високопоставени и нискостоящи.

— Искам да се убедя — обърнах се към Бурабуриаш, — че смъртта на Каптах ще бъде безболезнена. Той е мой слуга и като всеки господар аз отговарям за него.

— Тогава трябва да побързаш — отвърна Бурабуриаш. — Старецът вече размесва отровата с вино и слугата ти ще умре при залез-слънце, както го изисква обичаят.

Намерих стареца — придворния лекар, който не се усъмни, когато му казах, че царят ме изпраща. Тананикаше си, приказваше си сам и ми рече:

— Не е ли по-добре сам да размесиш отровата, че ръцете ми треперят от виното, очите ми сълзят и нищо не виждам. Да знаеш само колко съм се смял днес на дивотиите на твоя слуга!

Излях неговата смес и сипах във виното маков сок, като внимавах дозата да не е смъртоносна за Каптах. Отидох с чашата при него и казах: