Читаем Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.)) полностью

Докато я съзерцавах, ядът в сърцето ми се стопи и вече не ме вълнуваше какво бях загубил, отвличайки тази капризна и неблагодарна девойка от царския харем във Вавилон. Спомних си, че там бе готова да се самоубие с ножа, за да запази непорочността си, и разбрах колко погрешно и подло постъпвах, като исках от нея нещо, което не можеше да ми даде. След като танцува до изнемога, така че цялата й кожа се покри с бисерни капчици пот и всеки мускул потръпваше от умора, тя се изми в реката и избърса тялото си. Сетне се облече, замятайки дори главата си, и я чух да плаче. Това ме накара да забравя лековете и инструментите си и се завтекох при нея. Внимателно докоснах рамото й и я запитах да не би да е болна, но вместо да ми отговори, тя отблъсна ръката ми и зарида още по-силно. Седнах до нея и казах с натежало от скръб сърце:

— Сестрице Минея, недей да плачеш, недей поне заради мен! Уверявам те, че няма да те обладая дори сама да ме молиш за това, защото искам да ти спестя всяка болка и тъга и държа да останеш завинаги такава, каквато си сега.

Тя вдигна глава, изтри сърдито сълзите си и ме сряза:

— Не ме е страх от никаква болка и тъга, глупако! И изобщо не плача заради теб, а заради моята участ, която ме отдели от моя бог и ме разкисна като мокър парцал, така че погледът на един нищо и никакъв мъж кара краката ми да омекват като тесто!

Говореше, упорито вторачила поглед встрани, и примигваше, за да прогони сълзите от очите си. Стиснах ръцете й и тя не ги отдръпна, а се извърна към мен и рече:

— Египтянино Синухе, сигурно ме смяташ за много неблагодарна и своенравна, но какво да сторя, като вече сама не се познавам. Ако можех, на драго сърце щях да ти разкажа за моя бог, та да ме разбереш по-добре, ала пред непосветени не бива да говоря за него. Мога само да ти кажа, че той е морски бог и обитава тъмна пещера. Досега никой, който е влязъл в нея, не се е завърнал, а е останал при него за вечни времена. Едни твърдят, че макар да живеел в морето, приличал на бик, поради което нас, обречените нему, ни обучават да танцуваме пред бикове. Други го описват като човек с глава на бик, ала след като пропътувах толкова много страни и посетих големи градове, смятам това за измислица. Знам само, че всяка година измежду обречените нему с жребий се определят дванадесет, които един по един влизат в неговата пещера при всяко пълнолуние. За тях този миг е най-радостният. Моят жребий също беше изтеглен, но преди да дойде редът ми, нашият кораб, както вече ти казах, претърпя корабокрушение, търговците ме отвлякоха и ме продадоха на пазара за роби във Вавилон. През цялата си младост съм мечтала за чудните покои и ложето на бога, за вечния живот. Щом прекара един месец при бога, посветеният младеж или девойка може да се върне, ако пожелае, но досега още никой не е напуснал пещерата. Затуй, ми се струва, че на онзи, който веднъж се е срещнал с бога, земният живот няма какво повече да предложи.

Докато тя говореше, имах чувството, че сянка преминава пред слънцето, всичко пред погледа ми стана мъртвешки сиво и аз потреперих, защото знаех, че Минея не беше отредена за мен. Нейната басня напомняше онова, което разказваха жреците по цялата земя, но тя вярваше в нея и това ни разделяше завинаги. Повече не исках да я дразня или натъжавам с думите си, посгрях ръцете й в своите и накрая казах:

— Разбирам, че искаш да се върнеш при своя бог. По море ще те отведа в Крит, защото сега знам, че това е родният ти остров. Досетих се още когато говореше за биковете, но сега съм сигурен, след като описа бога, обитаващ тъмната пещера. В Симира търговци и моряци ми бяха разказвали за него, ала досега не им вярвах. Между другото разправяха, че жреците погубвали ония, които се опитвали да излязат от пещерата, за да не узнае никой как изглежда този бог. Това, разбира се, са приказки на моряците и простите хора, а ти като посветена знаеш всичко най-добре.

— На теб ти е ясно, че съм длъжна да се върна — каза тя умолително. — Иначе никъде на света не ще намеря покой, след като от дете съм расла в божиите обори. При все това, Синухе, аз ще се радвам на всеки ден, прекаран с теб, и на всеки миг, в който мога да те виждам. Не защото ме избави от злочестие, а защото никой не се е отнасял така към мен. Вече не копнея както преди за пещерата на бога и с тъга в сърцето ще вляза в нея. Щом е позволено, след определения срок ще се върна при теб, макар това да ми се струва невероятно — нали още никой не се е върнал оттам. Остава ни малко време, а както ти каза, никой не знае какво ще се случи утре. Нека се радваме на всеки ден, Синухе, да се радваме на патиците, прелитащи над главите ни, да се радваме на реката и тръстиките, да ядем и пием, без да мислим какво ни очаква. Така ще е най-добре.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное
Полтава
Полтава

Это был бой, от которого зависело будущее нашего государства. Две славные армии сошлись в смертельной схватке, и гордо взвился над залитым кровью полем российский штандарт, знаменуя победу русского оружия. Это была ПОЛТАВА.Роман Станислава Венгловского посвящён событиям русско-шведской войны, увенчанной победой русского оружия мод Полтавой, где была разбита мощная армия прославленного шведского полководца — короля Карла XII. Яркая и выпуклая обрисовка характеров главных (Петра I, Мазепы, Карла XII) и второстепенных героев, малоизвестные исторические сведения и тщательно разработанная повествовательная интрига делают ромам не только содержательным, но и крайне увлекательным чтением.

Александр Сергеевич Пушкин , Г. А. В. Траугот , Георгий Петрович Шторм , Станислав Антонович Венгловский

Проза для детей / Поэзия / Классическая русская поэзия / Проза / Историческая проза / Стихи и поэзия