Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Свечеряваше се и трябваше да побързаме. Каптах безспорно беше прав в предположението си, че гребците щяха да превъзмогнат страха и да направят опит да си възвърнат гемията — десет здравеняци срещу трима ни. Затуй се намазахме с маслото им, нацапахме дрехите и лицата си с глина, поделихме остатъка от златото и среброто ми и го скрихме в поясите и дрехите си. Лекарското сандъче, с което не исках да се разделя, стегнахме в килима и без да се съобразяваме с протестите на Каптах, го натоварихме на гърба му. След като прецапахме до брега, пуснахме гемията да се носи сред тръстиките. В нея оставихме храна и няколко делви с вино, на които гребците по мнението на Каптах щели да се зарадват, да се напият и да се откажат да ни преследват. А ако след изтрезняването си отидели да съобщят на съдиите за нас, десетимата щели да представят случая по различен начин, думите им щели да си противоречат и чиновниците щели да ги напердашат. На това се надявах и аз.

Така ние поехме пеша, достигнахме до обработваеми земи и попаднахме на кервански път, по който вървяхме цялата нощ, макар Каптах да негодуваше и да проклинаше часа на своето раждане, понеже товарът превиваше врата му. На сутринта пристигнахме в едно село, чиито жители ни посрещнаха радушно и ни се възхитиха, че сме дръзнали да ходим нощем, без да се боим от злите духове. Нагостиха ни с млечна каша, продадоха ни две магарета и ни изпратиха тържествено, защото бяха обикновени хорица, които месеци наред не бяха виждали щемпеловано сребро, плащаха данъците, си с пшеница и говеда и живееха в глинени къщурки заедно с домашните си животни.

Ден след ден крачехме по вавилонските пътища, срещахме търговци и с поклон се отдръпвахме встрани пред сановнически паланкини. Слънцето обгори кожата ни, дрехите ни се окъсаха и свикнахме да забавлявахме селяните по глинените гумна. Капвах зехтин във вода и им предричах честити дни, богата жътва, мъжки рожби и невести с голям чеиз. Съжалявах ги заради бедността им и не смеех да им предскажа нищо лошо. Те ми вярваха и се радваха неудържимо. Но ако трябваше да говоря истината, щях да им предрека безогледни бирници, бой с тояги и покварени съдии, глад в неплодородните години, треска по време на разлива, скакалци и мухи, изгаряща суша и воняща вода през лятото, непосилен труд и смърт след него, защото такъв всъщност беше животът им. Каптах им разказваше истории за чародеи, принцеси и далечни страни, където хората носели главите си под мишницата и веднъж в годината се превръщали във вълци. Вярваха на приказките му, почитаха го и го тъпчеха до пръсване. Минея също ги забавляваше с танците си по гумната. Тя трябваше да танцува всеки ден и така да поддържа умението си за пред своя бог. Селяните и се възхищаваха и казваха, че никога не са виждали подобно нещо.

Това странствуване ми беше от голяма полза, защото прозрях, че както богатите и високопоставените във всички страни и в големите градове по същество са еднакви и мислят еднакво, така и бедняците във всички страни са еднакви и мислят еднакво, макар нравите им да се различават и боговете им да се наричат другояче. Прозрях, че бедните са по-състрадателни от заможните, защото, вземайки ни за бедняци, те просто от добросърдечие ни предлагаха каша и сушена риба, без да очакват някаква отплата, докато богаташите прогонваха сиромасите от портите си и ги презираха. Прозрях, че бедните се радват и скърбят, мечтаят и умират и че сиромашкото дете се ражда точно както богаташкото. Тяхното простодушие спечели сърцето ми. И аз не можех да не лекувам срещаните болни, да не отварям циреи и да не почиствам очи, които без моята помощ скоро щяха да ослепеят. За всичко това не им исках никакви подаръци, вършех го от добра воля.

Ала защо постъпвах така, излагайки се на опасността да бъда разкрит — това не знам. Може би сърцето ми се разнежваше от присъствието на Минея, която виждах всеки ден и която с младостта си ме сгряваше нощем, когато спяхме на глинени подове, миришещи на слама и лютив тор. Възможно е да го вършех заради нея, като умилостивявах боговете с добри дела, а може би просто исках да изпитам лекарското си умение, да проверя дали не съм загубил сигурността на ръцете и остротата на очите си при определяне на болестта. Но колкото по-дълго живея, толкова по-добре осъзнавам, че каквото и да върши човек, върши го от различни подбуди и невинаги знае защо. Затуй всички човешки дела са прах в краката ми, щом не знам каква цел са имали те.