Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Защо в Хатушаш не се допускат чужденци и защо керваните и търговците се прекарват по определени пътища, въпреки че страната ви е богата и по брой на забележителностите вашият град може да съперничи на всеки друг град? Няма ли да е по-добре, ако останалите народи се запознаят с величието ви, за да могат да ви възхваляват помежду си, което вашата страна безспорно заслужава?

Той отпи от виното, погледна стръвно гъвкавите крайници на Минея и рече:

— При възкачването си на престола нашият велик цар Шубилулюма каза: „Дайте ми тридесет години време, и аз ще превърна Хати в най-могъщата държава, която светът някога е виждал!“ Скоро този срок ще изтече и се надявам, че светът ще узнае за Хати повече, отколкото би желал.

— Във Вавилон видях шестдесет по шестдесет по шестдесет войници да дефилират бегом пред своя цар и шумът от стъпките им напомняше разбушувано море. Тук не съм виждал повече от десет по десет войници, събрани на едно място, и не разбирам за какво са ви всичките тези бойни колесници, които се произвеждат в работилниците на вашия град. Какво ще правите в планините с колесници, предназначени за воюване в равнината? — продължих аз. Той се засмя и отговори:

— Много любопитен лекар си, египтянино Синухе! Може би ще изкарваме насъщния си хляб, като продаваме колесници на царете от равнината.

При тези думи той присви очи и лукаво ме погледна.

— Не ми се вярва — възразих аз смело. — Доколкото ви познавам, това е все едно вълкът да предостави зъбите и ноктите си на заека.

Той звучно се разсмя, заудря се по коленете, при което виното в чашата се разплиска, и каза:

— Това заслужава да се съобщи на царя и може да ти се наложи да участвуваш в някоя голяма хайка за зайци, защото хетското правосъдие се различава от правосъдието в равнината. Доколкото ми е известно, във вашите страни богатите властвуват над бедните, а у нас силните властвуват над слабите и се надявам светът да се запознае с едно ново учение, преди косата ти да побелее, Синухе.

— В Египет новият фараон също е изнамерил някакъв нов бог — вметнах аз, правейки се на наивен.

— Знам — отговори той, — нали чета всички писма на царя. Този нов бог обичал много мира и твърдял, че нямало спор между народите, който да не можел да се изглади мирно. Ние не сме против този бог. Напротив, той ни допада много, докато властвува в Египет и в равнината. Вашият фараон изпрати на великия цар египетски кръст, който нарича символ на живота. Ще поживее още някоя година необезпокояван, ако ни изпраща достатъчно злато, за да можем да натрупаме в хранилищата си още повече мед, желязо и зърно, да изградим нови работилници и да произведем още по-тежки бойни колесници от досегашните. За всичко това е нужно много злато. Нашият цар е събрал в Хатушаш най-опитните оръжейници от всички страни и им плаща богато. Но защо го върши — на това лекарската мъдрост едва ли ще може да отговори.

— Пророкуваното от теб бъдеще би могло да зарадва гарваните и чакалите — казах аз, — мен обаче не ме радва и не виждам нищо смешно. Установих, че пленници с избодени очи въртят камъните на мелниците ви, а за злодеянията ви по границата в Митани се разказват истории, които не искам да повтарям, за да не дразня слуха ти, защото те не подхождат на един културен народ.

— Какво е културата? — запита той и си наля още вино. — Ние също знаем да четем и пишем и съхраняваме в нашия архив номерирани глинени плочки. Ако избождаме очите на пленниците, които до края на живота си ще трябва да въртят мелнични камъни, правим го единствено от човеколюбие. Този труд е тежък и щеше да им се струва още по-тежък, ако виждаха небето, земята и полета на птиците. Това щеше да ги тласка към лекомислие и при опит за бягство щяха да бъдат убивани. Ако войниците ни по границата са отсекли някому ръцете, а другиму са обърнали кожата на главата върху очите, сторили са го не от жестокост. Нали сам си се уверил, че в домовете си ние сме гостоприемни и дружелюбни, обичаме децата и малките животни и не бием жените си. Целта ни е да сплашим вражеските народи, да всеем ужас в тях, та като му дойде времето, да се подчинят на властта ни без съпротива, без да си причиняват излишни щети и разруха. Ние съвсем не обичаме разрухата и опустошението и се стремим да покоряваме страните и градовете цели и невредими, по възможност непокътнати. Уплашеният враг е наполовина победен.

— Всички народи ли са ваши врагове? — запитах иронично. — Нима нямате никакви приятели?

— Наши приятели са всички народи, които се подчиняват на властта ни и ни плащат данък — отговори той поучително. — Оставяме ги да си живеят по тяхному и не се месим много в нравите или боговете им, щом не ни пречат да ги управляваме. Приятели са ни също така народите, които не са наши съседи. Поне докато не ни станат съседи, защото тогава често забелязваме у тях разни нередни неща, които нарушават добросъседството и ни принуждават да воюваме срещу тях. Така е било досега и доколкото познавам нашия велик цар, боя се, че така ще продължи да бъде и занапред.