Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Бръмчейки като рояк мухи, те се трупаха по кея да смучат с тръбичките си бира от делви, така че понякога около една делва седяха по десетина мъжаги от различни страни и се надпиваха. Хетската бира беше силна и се вдигаше в главата като дим, та след смрачаване те изкъртваха резетата на публичните домове, обръщаха грънчарските колела, нанасяха си рани с ножове и бухалки и отвличаха насила момичета на корабите си, докато дойдеха хетските стражи и ги укротяха с дръжките на копията си. За всичко сторено трябваше да плащат с мед и сребро и никой не ги притесняваше с нещо повече, така че те предварително знаеха какво е обезщетението за пукната глава, за избито око или телесна рана. Затова се смееха гръмогласно помежду си и викаха:

— Тази страна ни харесва и пак ще дойдем тук!

А когато видеха някой магьосник, набучен на кол край стената, казваха:

— Лошо нещо е магьосничеството, с езика си този мъж е промушил червата си!

Хетите привличат най-опитните моряци на служба при себе си, като им помагат да избягат от корабите. Самите те не са морски народ и както други народи наемат войска, така хетите наемат моряци, лоцмани и корабостроители. С тях се отнасят добре, поради което бегълците се хвалят със заплатите си и добрите условия, подмамвайки и други към бягство от корабите.

Макар градът да беше шумен и пълен с пороци и престъпления, ние останахме там известно време, защото, като видехме някой кораб, готов да отплава за Крит, Минея заявяваше, че бил много малък, можел да изпадне в беда, а на нея не й се преживявало второ корабокрушение. Когато намирахме по-голям кораб, тя казваше, че бил сирийски и нямала желание да пътува със сирийски кораб. За трети кораб решаваше, че капитанът имал зловещ поглед и можел да продаде пътниците си като роби в чужда страна.

По този начин престоят ни в пристанището се удължи, ала аз не съжалявах, понеже имах предостатъчно работа да почиствам и зашивам рани и да отварям разбити черепи. Началникът на стражата също прибягна до моите услуги: страдаше от една пристанищна болест и не можеше да се люби с момичетата, защото това му причинявало големи болки. Познавах тази болест от Симира и с церовете на симирските лекари успях да го излекувам. Той не знаеше как да ми се отблагодари, че отново може без затруднение да се забавлява с пристанищните момичета. Това впрочем беше като надбавка към заплатата му, понеже всяко момиче, което желаеше да упражнява професията си в пристанището, трябваше да развлича безплатно него и писарите му. Затова беше много отчаян, когато не можеше да се възползува от тази привилегия. След като оздравя, той ми каза:

— С какъв подарък да те възнаградя за голямото ти умение, Синухе? Да ти премеря ли злато, колкото тежи излекуваното от теб?

— Не ми е нужно златото ти — отвърнах аз. — Подари ми ножа от пояса си и тогава аз ще съм ти благодарен, а не ти на мен, защото ще имам траен спомен.

— Това е обикновен нож, по острието му не са издълбани тичащи вълци и дръжката му не е посребрена — възпротиви се той, но не за друго, а защото ножът беше от хетски метал и не се разрешаваше да се подарява или продава на чужденци. В Хатушаш не бях успял да се сдобия с такова оръжие, понеже не исках да бъда прекалено настоятелен, за да не будя подозрение. В Митани такива ножове притежаваха само най-знатните, цената им възлизаше на десеторното им тегло в злато и на четиринадесеторното им тегло в сребро, ала собствениците им не бяха склонни да ги продават, защото броят на тези ножове в познатия свят беше малък. За хетите те нямаха особена стойност, тъй като не биваше да ги продават на чужденци.

Началникът на пристанищната стража знаеше, че скоро ще напусна страната, и реши, че би могъл да намери по-добро приложение за златото си, вместо да го подарява на един лекар. Затова накрая той ми даде ножа, който беше толкова остър, че отрязваше космите на брадата по-лесно от най-добрия кремъчен нож, а острието му правеше резки в медта, без да се нащърбява. Радостта ми беше голяма и си наумих да го посребря и да му направя златна дръжка, както постъпваха знатните митанци, сдобили се с такъв нож. Началникът на стражата не се разкайваше и ние станахме добри приятели, защото го бях избавил от страданието му. Посъветвах го все пак да изгони от пристанището момичето, което го бе заразило, а той ми отговори, че вече бил наредил да го набучат на кол, понеже такава болест несъмнено била последица от някаква магия.