Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Морето не беше пусто, срещу нас се зададе критски боен кораб, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Поздрави ни със знаменцата си, след като установи, че корабът ни не е разбойнически. Като видя, че може да ходи по палубата, Каптах също се вдигна от койката си и започна да се хвали пред моряците с пътешествията си по света. Щом се увери, че няма да се разболее, той им заразказва за пътуването си от Египет до Симира и за бурята, която разкъсала корабните платна. Единствено капитанът и той можели да ядат, докато другите лежали, стенейки, по палубата и изпразвали стомасите си по посока на вятъра. Разказа им също за ужасяващите морски чудовища, които вардели делтата на Нил и поглъщали цяла рибарска лодка, щом дръзнела да излезе по-далеч в открито море. Моряците не останаха по-назад и му разказаха за стълбовете, които крепели небосвода от другата страна на морето, както и за морските девици с опашки на риби, дето дебнели моряците, омайвали ги и се забавлявали с тях. За морските чудовища той чу такива истории, че косите му настръхнаха, дотърча пребледнял при мен и се хвана за наметката ми. Парчето свинско месо беше хвърлил в морето, защото не можеше да го яде.

С всеки изминал ден Минея ставаше по-жизнена, косата и се ветрееше волно и очите й бяха като лунна светлина по морето. Красотата и пъргавината й бяха наслада за окото и сърцето ми се топеше в гърдите, като я гледах и си мислех колко скоро щях да я загубя. Бях свикнал с нея и завръщането ми в Симира и в Египет без Минея ми изглеждаше безсмислено. Животът ми загорчаваше при мисълта, че щеше да дойде време, когато нямаше да я виждам повече, нямаше да пъхва ръка в моята и да се сгушва до мен. Капитанът и моряците я уважаваха много, откакто разбраха, че танцува пред бикове и е изтеглила жребий, който й дава право при пълнолуние да влезе в пещерата на бога, ала корабокрушение й е попречило да го стори. Когато се опитах да ги разпитам за техния бог, те не ми отговориха нищо. Казваха, че не знаят, а някои ми отговориха, че не разбирали езика ми. Разбрах само, че критският бог бил владетел на морето и че от островите изпращали младежи и девойки да танцуват пред неговите бикове.

Така дойде денят, в който Крит като син облак изплува от морето пред нас. Моряците нададоха радостни викове, а капитанът пренесе жертва на бога на морето загдето ни бе дал попътен вятър и хубаво време. Критските планини и високи брегове с маслинени дървета се издигаха пред погледа ми и аз ги оглеждах като чужда земя, за която не знаех нищо, макар че в нея трябваше да погреба сърцето си. Но за Минея това бе нейната родина и тя плачеше от радост, съзирайки отново суровите планини и нежната зеленина на земята в скута на морето. Платната бяха свалени, гребците спуснаха веслата си във водата и доближиха кораба до пристана, минавайки покрай закотвени търговски и военни кораби. В пристанището на Крит имаше към хиляда кораба от разни страни и при вида им Каптах заяви, че никога не би повярвал, ако му кажели, че на света съществуват толкова много кораби. Градът почваше от самото пристанище и нямаше ни кули, ни стени, ни укрепления. Толкова неоспоримо беше морското господство на Крит и толкова могъщ бе неговият бог.

2

Сега иде ред да разкажа за Крит, и то онова, което видях със собствените си очи. Няма да кажа какво мисля за него и неговия бог, а ще го скрия в сърнето си и ще споделя само видяното. Трябва да призная, че обикаляйки различните познати страни на света, никъде не бях виждал толкова красива и странна земя като Крит. Както пяната на вълните, разбили се в брега, сияе в петте цвята на дъгата и както черупките на мидите искрят като бисери, така искреше и сияеше пред погледа ми Крит. Никъде другаде човешката жизнерадост и доволство не са така непринудени и причудливи, както в Крит. Там всеки върши онова, което току-що му е хрумнало, така че с критяните е трудно да се договаряш и да разчиташ на обещаното. В един миг решават едно, в друг — друго. Разговарят за хубави или приятни, макар и неистинни неща, защото се опияняват от думите. В тяхната страна за смърт не се говори и предполагам, че в езика им няма дори дума за нея. Потулват я и щом някой умре, отнасят го скришом, за да не разстройват останалите. Без да съм сигурен, предполагам също, че труповете на покойниците си изгаряха, защото по време на престоя ми в Крит не видях ни един мъртвец или гроб освен гробници на древни владетели, построени някога от огромни камъни. Тях те заобикаляха отдалече, понеже не искаха да мислят за смъртта като че ли така щяха да й убегнат.

Изкуството им също е странно и непонятно. Всеки художник рисува както си иска и каквото смята за красиво, без да спазва правилата. Делвите и вазите им пламтят от ярки цветове, по стените им плуват като живи всевъзможни морски животни и риби, цъфтят цветя и прелитат пеперуди. Като ги разглежда, онзи, който е свикнал с наложените в изкуството правила, се стъписва и му се струва, че сънува.