Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Открих нещо велико, най-великото и най-важното нещо, откривано досега. Хрумването ми е по-удивително от всички размисли и видения на фараона. Онова, което става около нас, е лошо и нередно, неправдата надвива справедливостта, жестокостта надвива благодушието, злобата надвива добротата. Но за това не си заслужава да скърбим, понеже то е само сън — на умиране ние се събуждаме, сънят изчезва и не ни гнети. Нямаше да имам нищо против да сънуваме приятни сънища както преди. Сега обаче всички ние сънуваме кошмари, сънят ни е толкова неспокоен и тежък, че е за предпочитане да се събудиш вместо да сънуваш. Затуй си рекох: Няма Тива, няма Нил, няма Египет, няма ни ниви, ни градове, няма нито богати, нито сиромаси, нито господари, нито роби — всичко това е мъчителен сън, който сънувам и фараонът с виденията си е само сън, който сънувам. Но този сън вече много ми дотегна, защото е по-неприятен от дълготраен махмурлук. И аз реших сам да се разбудя, та да няма ни Египет, ни фараон.

— Изричайки тези думи, той ненадейно измъкна кремъчния си бръснач и преряза гърлото си, преди някой да успее да го възпре. Кръвта му изпръска столовете и чергите, така че със смъртта си той причини на Каптах още по-големи щети, отколкото приживе.

Ала думите му се разчуха из Тива и немалко мирни и тихи хорица, на които тревожното време бе дотегнало, споделяха помежду си: „Животът ни е някакъв кошмар, а смъртта е приятно пробуждане. Да поемем тогава смирено от мрачния ходник на живота към утрото на смъртта.“ Така мнозина се самоубиваха, а някои погубваха също жените и децата си, за да не виждат и понасят всичкото зло, което се ширеше в Тива заради Атон.

Защото по онова време, когато царството на Атон дойде на земята, в Тива цареше глад и настървение, духовете на хората бяха объркани и те ходеха като замаяни дори без да са пили. Вече нямаше значение кой носи кръст и кой не — единствено наличието на оръжие, на здрави юмруци и силен глас означаваше нещо, защото, който можеше да вика най-силно, неговата дума се чуваше. Ако на улицата някой видеше хляб в ръката на другиго, грабваше го и казваше: „Дай ми хляба си, защото пред Атон всички сме братя и не е редно аз да гладувам, докато брат ми се тъпче с хляб!“ Ако някой срещнеше минувач, облечен в изящен лен, казваше: „Дай ми дрехата си, защото сме братя в името на Атон и не е редно единият от братята да се облича по-хубаво.“ Онзи, на чиято яка или дреха забележеха рог, пращаха го да върти мелнични камъни, да изравя корени от земята или да събаря изгорели къщи, но някои биваха претрепвани или хвърляни в реката да ги изядат крокодилите. Защото крокодилите идваха вече до кейовете на Тива, без някой да ги закача, а тракането на челюстите и плясъкът на опашките им се смесваше с врявата на препиращите се край сините и червените колове.

Вече не съществуваше никакъв ред, тъй като ония, дето викаха най-гръмогласно, казваха: „Трябва да поддържаме ред и дисциплина в името на Атон. Затуй нека съберем всичкото зърно, да си го поделим и никой повече да не граби на своя глава. Ние, най-силните, ще обираме задружно и ще разпределяме плячката между останалите.“ Така най-гръмогласните се сдружаваха, биеха с тояги опитващите се да обират на своя глава, грабеха още по-безогледно, убиваха всеки, който им се опънеше, ядяха до пресита, обличаха се в царски лен и носеха златни и сребърни накити на врата и китките си. Сред тях имаше мъже, чиито уши и нос бяха отрязани за позорни деяния, по глезените им личаха следи от вериги, а по гърбовете им — белези от бой с тояги. Но те се гордееха с тези следи, разголваха срама си да го види народът и казваха: „Всичко това сме го изстрадали заради Атон, нима не ни се полага отплата?“ Човек не можеше да ги различи от ония, които като рогове са били изпратени в рудниците и каменоломните, а сега се завръщаха като кръстове и изчезваха в тълпата. Обаче на златния палат отвъд реката никой не посягаше, защото той беше дом на фараона. Там Ейе все още носеше закривения скиптър и камшика на фараона и закриляше жреците на Амон.

Така изтекоха два пъти по тридесет дни и земното царство на Атон не издържа по-дълго. То рухна, защото негрите, докарани с кораби от Куш, и наетите от Ейе шардани обкръжиха града, затвориха всички пътища и завардиха реката, така че никой не успя да избяга. Роговете въстанаха навред из града и жреците им раздаваха оръжие от подземията на Амон. Ония, които нямаха оръжие, бяха заякчили на огън заострените си тояги, бяха обковали с мед бухалките и точилките си, а накитите на жените се бяха превърнали във върхове на стрели. Роговете въстанаха, а заедно с тях на бунт се вдигнаха всички, които желаеха доброто на Египет, вдигнаха се дори кротките, спокойните и смирените, казвайки: „Искаме да се върне старият ред, защото новият ред ни дойде до гуша, а и Атон достатъчно ни е ограбвал.“

4

Но аз, Синухе, обяснявах на народа: