Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Възможно е през тези дни да са били извършени много злини, възможно е правдата да е бивала потъпквана от неправдата и доста невинни да са пострадали вместо безчестните, ала независимо от това Амон е бог на страха и мрака и властвува над хората поради тяхното невежество. Атон, който живее в нас и извън нас, е единственият бог и други богове няма. Затуй борете се за него, роби и бедняци, носачи и слуги! Вие няма какво да губите, но ако победи Амон, робството и смъртта няма да ви се разминат. Борете се за фараон Ехнатон, защото подобен нему не се е раждал, чрез неговите уста говори богът и друга такава възможност за обновяване на света никога не е имало, нито пък ще има след него!

Обаче робите и носачите се заливаха от смях и казваха:

— Не дрънкай глупости за Атон, Синухе. Всички богове и всички фараони са еднакви. Но ти, Синухе, макар и наивен, си добър човек, превързваш премазаните ни ръце и лекуваш обелените ни колена, без да искаш отплата. Затуй захвърли този боздуган — така или иначе не можеш да го размахаш, защото от теб войник не става. Роговете ще те пречукат, ако го видят в ръцете ти, а ние не ти желаем злото. За нас няма значение дали ще умрем, понеже ръцете ни са изцапани с кръв. Добре си поживяхме, спахме под балдахини и пихме от златни бокали, макар че вече не знаем дали това си струваше всичките напъни. Всеки случай празникът ни свърши и смятаме да умрем с оръжие в ръка, защото, след като вкусихме свободата и хубавите дни, към робство не ни се връща. Лекувай раните и облекчавай болките ни, ако искаш, само не се олюлявай с боздугана си сред нас. При тази гледка така ни досмешава, че се превиваме от смях, изпускаме копията си и ставаме лесна плячка за негрите, шарданите и роговете на Амон.

Думите им ме накараха да се засрамя, зарязах боздугана и от дома си донесох лекарското сандъче в „Крокодилската опашка“, за да се погрижа за раните им. Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, безброй хора сменяха кръста с рог и заставаха на страната на Амон, а още повече бяха ония, които захвърляха оръжието и се криеха по къщите и избите, в хамбарите и празните кошове на пристанището. Но робите и носачите се биеха, а най-храбри в боя бяха ония, чийто глас се бе чувал най-малко. Редом с тях се биеха всички, на които носът и ушите бяха отрязани и затуй не се съмняваха, че ще бъдат разпознати.

Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, робите и носачите палеха къщите и нощем се биеха при светлината на пожарите. Негрите и шарданите също палеха къщите, обираха ги и поваляха всеки изпречил се на пътя им, все едно дали беше кръст или рог. Техен военачалник и ръководител на обсадата беше същият Пепитатон, който беше наредил да избият тълпата по алеята на овните и пред храма на Амон, само че сега той отново се казваше Пепитамон. Ейе го беше избрал като най-достоен и най-учен сред военачалниците на фараона.

А пък аз, Синухе, превързвах в „Крокодилската опашка“ ранените роби и оправях разбитите глави на носачите, Мерит нарязваше на превръзки всички мои и нейни дрехи, както и дрехите на Каптах, а малкият Тот носеше вино за ония, чиито болки трябваше да се облекчат. Доколкото можеха, превързаните се връщаха в боя, който последния ден се водеше само на пристанището и в бедняшкия квартал. Привикнали да воюват, негрите и шарданите покосяваха хората като житни класове, по тесните улички шуртеше кръв и през каменните кейове се стичаше в реката. Никога в Кеми смъртта не е имала такава богата жътва както през онези дни. Щом някой паднеше и не можеше да се вдигне, негрите и роговете го пробождаха с копия. По същия начин робите и носачите се отнасяха с роговете, попаднали в ръцете им. Но за всичко това знаех малко, понеже превързвах рани в „Крокодилската опашка“, без да се оглеждам наоколо. Вършех го, струва ми се, заради фараон Ехнатон, ала не съм много сигурен, тъй като човек не познава собственото си сърце.

За свои предводители носачите и робите бяха избрали най-силните и гръмогласни мъже. Посред боя тези предводители идваха в „Крокодилската опашка“ да се ободрят с вино. Бяха опиянени от кръвта и битката, усмихваха ми се, потупваха ме по рамото с коравите си длани и казваха:

— На пристанището сме ти запазили удобен кош, в който можеш да се скриеш, Синухе, защото едва ли имаш желание довечера да увиснеш редом е нас на стената с главата надолу. Май че е време да се скриеш, Синухе, безполезно е да превързваш рани, които след малко пак ще зейнат.

— Аз съм царски лекар и никой не ще се осмели да ме докосне — отговарях аз, а те още повече ми се смееха, наливаха се с вино и се връщаха в боя.

По едно време Каптах дойде при мен и каза: