Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Къщата ти гори, Синухе, а роговете са намушкали Мути, понеже ги заплашила с бухалката си, когато подпалвали дома ти. Време е да се облечеш в най-изящен лен и да окачиш всички знаци на достойнството си, за да се спасиш. Остави ги тия ранени роби и разбойници и ела в задната стаичка. Заедно ще се преоблечем и ще посрещнем военачалниците на Ейе както подобава на достойнството ни. От разбойниците успях да скрия няколко делви с вино, за да мога да омилостивя жреците и офицерите и да продължа да упражнявам почтения си занаят.

Мерит също ме прегърна и помоли:

— Спасявай се, Синухе! Ако не искаш да го сториш заради себе си, стори го заради мен и малкия Тот!

Ала будуването, отчаянието, смъртта и шумът на битката ме бяха изнервили, та не се вслушах в сърцето си и извиках:

— Какво ме е грижа за къщата, за мен, за теб, за Тот? Кръвта, която тече, е кръв на моите братя пред Атон и ако царството му рухне, за мен няма вече живот!

Не знам защо приказвах такива безсмислици — в мен явно говореше нещо друго, а не кроткото ми сърце. Не знам също дали изобщо щеше да ми се удаде да избягам, или да се спася, защото само след миг шарданите и негрите разбиха вратата на кръчмата и се втурнаха вътре, водени от жрец с бръсната глава и с лъснало от елей лице. Те започнаха да избиват ранените, които лежаха окървавени на пода. Със свещения си рог жрецът избождаше очите им, а оцветените на ивици негри скачаха върху тях, така че от раните им бликваше кръв.

— Това тук е свърталище на Атон, да го прочистим с огън! — извика жрецът.

Пред очите ми пръснаха главата на малкия Тот и с копията си погубиха Мерит, която се опита да го опази в обятията си. Не можах да ги защитя, защото жрецът ме удари с рога по главата и викът заглъхна в гърлото ми. Оттам насетне не знам какво се е случило.

Свестих се на улицата пред „Крокодилската опашка“ и отпърво не съзнавах къде се намирам — струваше ми се, че съм сънувал или съм умрял. Жреца го нямаше, войниците бяха оставили копията си и пиеха вино, с което ги черпеше Каптах, а офицерите им ги подканяха със сребровезаните си камшици да продължат битката. Пред мен „Крокодилската опашка“, която отвътре беше облицована с дърво, гореше в ярки пламъци като суха крайбрежна тръстика. Тогаз си спомних всичко и опитах да се изправя, но силите ми изневериха. Като не можах да се вдигна, полазих, опрян на ръце и колене, добрах се до вратата и запълзях през огъня, за да стигна до Мерит и Тот. Оредялата ми коса се опърли, дрехите ми пламнаха и на ръцете и коленете ми пареше. Тогава Каптах дотича с викове и вопли, издърпа ме от огъня и ме оваля в прахта, докато пламъците по дрехите ми угаснаха. При вида на всичко това войниците се разсмяха и се заудряха по коленете, а Каптах им рече:

— Трябва да се е побъркал, нали жрецът го фрасна с рога, за което обаче ще си получи наказанието. Това е царският лекар и на него не е редно да се посяга. Освен туй той е жрец от първа степен, ала се наложи да навлече прости дрехи и да снеме знаците на достойнството си, за да се опази от развилнялата се тълпа.

Аз обаче седях в уличната прах, хванал с обгорели ръце главата си, сълзи бликаха от опърлените ми очи, виках и ридаех:

— Мерит, Мерит, моя Мерит!

Но Каптах ме сръга грубо и просъска:

— Млъкни, глупако, малко ли злини докара на всички ни с твоето безумство? — Понеже не млъквах, той приближи лицето си до моето и горчиво зашепна: — Дано всичко това те вразуми, господарю. Както знаеш, сега чашата ти е пълна и препълнена. Макар и много късно, ще ти кажа, че Тот беше твой син, заченат от твоето семе, когато за първи път прегърна Мерит и легна с нея. Казвам ти го, за да ти дойде умът в главата. Тя не искаше да го узнаеш, защото беше горда и самотна и ти щеше да я зарежеш заради Ахетатон и фараона. Твоя кръв беше малкият Тот и ако ти не беше съвсем оглупял, щеше да видиш в очите му твоите очи, а в очертанията на устните му — твоите устни. Живота си щях да дам, ако можех да го спася, но заради безумството ти не можах, а и Мерит не искаше да тръгне без теб. Двамата умряха заради твоето безразсъдство и дано сега най-сетне се вразумиш, господарю.

Думите му ме накараха да онемея, погледнах го втренчено и запитах дали това е истина. Но като размислих, отговорът му не ми беше нужен, за да прозра, че е така. Затуй останах да седя в уличната прах, без да плача и без повече да усещам болка. Целият се вцепених, сърцето ми се затвори и ми беше безразлично какво ще ми се случи.