Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Пустинният вятър отваряше капаците на прозорците и пясъкът засипваше подовете, по които разкошни патици летяха сред вечно зелени тръстики и пъстроцветни риби плуваха в прохладни води. Пустинята отново се върна в градините на Ахетатон, рибните водоеми пресъхнаха, напоителните вади се затлачиха и овошките погинаха. Глинената мазилка се ронеше от стените на къщите, покривите им се срутваха и град Ахетатон се превърна в руина. Чакали лаеха в запустелите помещения и свиваха леговища в меките постели под балдахините. Град Ахетатон умря със същата бързина, с която волята на фараон Ехнатон го бе накарала да изникне в пустинята. Никой не смееше да се промъкне в развалините му и да се домогне до скъпоценностите, които биваха погребвани под изветряващата глина. Защото тази земя беше прокълната завинаги и Амон изсушаваше крака на всеки, който дръзнеше да стъпи там. Така град Ахетатон изчезна, сякаш никога не го е имало — изгуби се като сън и мираж.

Пред корабите на фараон Тутанхамон като ураган се носеше бойната флотилия на Хоремхеб и усмиряваше земята от двете страни на Нил. Той възстанови реда в Тива, грабителството престана и заради Атон вече никой не биваше окачван на стените с главата надолу, понеже на Хоремхеб беше нужен всеки мъж, годен да носи оръжие. По алеята на овните Ейе развя флагчетата на новия фараон, а в големия храм жреците му подготвяха бляскаво посрещане. Аз, Синухе, видях да го носят в златния паланкин по алеята на овните, царица Нефертити и дъщерите на фараон Ехнатон го следваха и победата на Амон беше безусловна. В светилището жреците помазаха новия фараон пред изображението на Амон и пред погледа на народа положиха на главата му червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, на Горното царство и на Долното царство, за да покажат на всички, че фараонът е получил властта си от техните ръце. Главите им бяха гладко обръснати, лицата им лъщяха от елея и фараонът принесе в жертва на Амон всичкото богатство, което Ейе бе успял да изцеди от осиромашалата страна. Хрихор обаче бе обещал на Хоремхеб Амон да му предостави за воюване всичките си богатства, тъй като от Долната земя отново заприиждаха тревожни вести, а Хоремхеб ги раздуваше до безкрай, за да вдъхне на народа ужас и страх пред хетите.

Тиванците превъзнасяха Амон и новия фараон, въпреки че той беше още дете, ала в неразумността си човешкото сърце непрестанно възлага надежда и упование в бъдещето, без да се поучава от грешките, и си въобразява, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Затуй тълпата изпълни засадените ивици от двете страни на алеята на овните, площада пред храма и дворовете му, с възторжени възгласи приветствуваше новия фараон и покриваше пътя му с цветя. Но ако някой стоеше мрачен и не викаше, с дръжките на копията си войниците на Ейе и Хоремхеб му даваха да разбере как трябва да се държи.

Обаче на пристанището и в бедняшкия квартал опожарените къщи продължаваха да тлеят, от тях се разнасяше лютив дим, а реката вонеше от многото кръв и трупове. По покрива на храма гарваните и лешоядите протягаха окървавени вратове и крякаха заситени, без да могат да се вдигнат на крилете си. Крокодилите в реката също се бяха ояли дотолкова, че вече не плющяха с опашките си, ами се излежаваха на брега с раззината уста и оставяха птичките да изкълвават от зъбите им остатъците от ужасното угощение. Тук-таме сред изгорелите къщи боязливо сновяха жени и деца, ровеха из останките на някогашните домове и търсеха домакински съдове. Децата на избитите роби и носачи се навъртаха около бойните колесници на фараона и отчопляха несмлени зърна от конските фъшкии, защото в Тива цареше голям глад. Аз, Синухе, бродех по кея, който още миришеше на съсирена кръв, и оглеждах празните кошове и корабите без товар. Замислен за Мерит и малкия Тот, които бяха загинали заради Атон и заради безумството на моето сърце, краката ми ме насочиха към развалините на „Крокодилската опашка“.